И сърцето си загубих, ако изобщо някога съм имала такова. Може би не съм живяла достатъчно дълго, за да срещна много хора, нито имам богат житейски опит за жалките си двадесет години. Може би просто имам лош ден. Или, както някои казват, просто преигравам. Може би съм пълна идиотка, защото продължавам да мисля за миналото, за провалите, за изгубените приятелства, за недоразуменията, грешките, за теб... Откакто напусна живота ми, се опитвам да те забравя, да не мисля за теб и за ужасната ти липса. Изолирах се от всичко и всички, особено от хората, които биха ме свързали по някакъв начин отново с теб. Изтрих всички твои съобщения в телефона си, всички писма в пощата, всяка една твоя снимка. Изкорених всеки намек за съществуването ти. Никак не ми беше лесно да се откажа от най-скъпото, най-важното, най-истинското нещо, което ми се е случвало – от теб. Липсваше ми болезнено много. И все още ми липсваш... И то не толкова физическото ти присъствие, колкото фактът, че можех да говоря с теб за ...