Каза „да”, когато те попитах дали ще избягаш с мен.
Затова, ето ме, бягам. На вратата на съзнанието си съм, опаковала всички чувства и спомени прилежно, в торбички.
Пристъпвам прага и излизам от себе си. Тялото ми се превръща в капки лилаво мастило, а аз продължавам навън без него.
Въздушна, гледам как и ти оставаш без тяло и само очите ти ще ми липсват…
… забрави това, нали сега бягаме!
Ела, нали ти обещах да ти покажа люлките… нищо, че не съществуваме и няма как да се полюлеем. Ще гледаме как птиците пият вода от локвите в пясъчника.
Не е ли красиво? Люлките прискърцват от повея на вятъра и се чудя дали и там няма някой като нас…
Няма, казваш?
Да… разбира се, че няма. Та ние сме уникални… нима някой друг може да избяга и да унищожи тялото си така!? … абрави това!
Хайде, да продължаваме, вятърът се усилва и ще ни отвее някъде, където не искаме да сме. Нали обещаваш, че ще ме пазиш от него? Знаеш, че така ме е страх…
Да се скрием и да пеем приказки, докато спре. Ако имах ръце, щях да д ...