Закачулената
...Колата летеше с бясна скорост по мокрия път към дома. Всеки ден тези дълги километри се изтъркулваха изпод колелата ù ту сухи и приветливи, галени от слънцето и вятъра, ту мокри и тъжни под минорния напев на лошото време. Бързане – постоянният бяг на живота се сливаше със скоростта на автомобила; бързане, което се беше превърнало в монотонно препускане през пустините на делника. И ето: пак педалът на газта бе опънал жилите си докрай и се опираше в долната част на купето. Пейзажите около пътя отдавна не правеха впечатление. Те се редяха, размазани и свързани един с друг, образувайки разноцветни линии покрай стъклата на автомобила. Но спокоен беше пътят в този делник. Трафикът, който го изпълваше през уикенда, сега бе заменен от спокойствието на тясна и рядка колона от коли, които просто си бързаха.
Аз се возех отпред, спряла поглед върху нижещите се под нас бели линии на платното. Сякаш те бяха по-интересни с идеалните си прави контури от обетованите картини около пътя, а и тях толкова пъти ги бях гледала, толкова пъти... Сърцето ми биеше плавно. Спокойствието, че шофьорът ми е добър и опитен, познатата местност, хубавият път – нямаше нито една причина, поради която да не се отдам на летаргичното си състояние. Но Съдбата – тя винаги беше на различно от моето мнение.
Нещо спря вниманието ми. Една жена с плътна качулка, падаща над очите ù, ни махна с ръка, подпряна на единственото дърво на пътя. Не очаквах, но спътникът ми спря колата в страничната лента и се понадигна, за да види идва ли към нас. „Може ли да я познава?!“ - набързо тази мисъл ми мина през главата, но нито за миг не се спрях на нея. Жена в огледалото не се виждаше.
~ Да не би да е станало нещо?! – промърмори спътникът ми и с трескави движения разкопча колана и се изправи до вратата. Жената вървеше към него. Успокоен, той се върна на седалката си и пак погледна – в огледалото я нямаше. Една тревога се изписа на лицето му. Струваше му се, че тези мигове, в които я чакахме, бяха прекалено дълги; прекалено бавно се движеше тази жена...
Страхът взимаше връх сред чувствата му и започваше да се появява на лицето му. Той бързо нацели закопчалката на колана и превъртя ключа в стартера. Боботлив и задавен звук на мотора се разнесе и стихна. „Не пали!“ - ужасът бе изписан на лицето му.
~ Пробвай пак! - намесих се аз. Той въздъхна така, сякаш разтоварваше настръхналите си чувства и превъртя ключа. Нищо. После настървено и настървено натискаше педалите, подаваше импулси към двигателя, но нищо. Щрак! Вратата на задната част на колата се отвори и на седалката се настани непознатата. Потърсих я с поглед в огледалото, за да ù се усмихна и да я попитам за къде пътува в това лошо време, но... Там, на задната седалка, нямаше никой. Един ред от пъплещи тръпки се разнесе през тялото ми. Обърнах се рязко – тя седеше там, прикрила с качулката очите си, но брадичката ù издаваше една средна възраст, повече клоняща към младостта. „Как!“- поmiслих си аз. Но отвръщайки поглед от нея, видях, че спътникът ми е положил глава на кормилото.
~ Ей! - побутнах го аз – Марти?! Марти, какво ти е? - Безжизненото му тяло се отпусна и едната му ръка пада от кормилото, което беше прегърнала. - Марти! - гласът ми ставаше по-треперещ. Протегнах се към него, за да напипам пулса му, но нищо. Сърцето му не тласкаше кръвта из вените и аз не можех да усетя ударите на блъскащите ù се струйки в стените на сънната артерия. Усещах, че се изкривявам от ужас. Сякаш нещо се усука в мен и тялото ми изтръпна. Дори не чувствах вече собственото си кръвообращение, само нещо, което пулсираше в мозъка ми – една мисъл, че трябва пак да видя Закачулената. Обърнах се с лице към нея. Тя се усмихваше. Протегна ръка към мен и ме погали. Меко и топло усещане се разля връз скованото ми тяло.
~ За теб е рано, миличка! - и отвори вратата на колата. Аз стоях вцепенена, загледана в неподвижната бяла лента, отделяща пътя от полето наоколо. Сякаш времето беше спряло. Сякаш времето беше свършило...
~ Жива е! Жената на предната седалка е жива! - този глас ме стресна. Някакъв мъж стоеше срещу мен и държеше ръката ми. Притискаше пръстите си в китката ми и от неговия натиск върху вената ми аз също усещах пулса си. Извадиха ме от колата.
Дни по-късно, удобно полегнала в болничното легло, разбрах, че сме катастрофирали. Марти е получил сърдечен удар и е загубил управление над колата. Дълго време сме се въртяли върху мокрия път и сме се блъснали в едно дърво край пътя.
На леглото до моето имаше детенце. Бяха му правили тежка операция и нямаше много надежда за него. През нощта, преди да ме изпишат от болницата, някой почука на вратата. Преди да отговоря, светлината от коридора нахлу в стаята. Един силует влезе. Беше жена, все още не свалила якето и качулката си. Приседна на единия край на леглото ми и се вторачи в детето. Знаех коя; знаех и защо е дошла.
~ Не! - цялото ми същество се тресеше от желанието да извикам. - Познавам те! Вземи мен – това момиченце е твърде малко, твърде е невинно... Защо? - жената се протегна към леглото му и докосна мъничката му ръчичка. Детето помръдна, потърка сънено оченца и се завъртя в съня си.
~ Колко е красива! - въздъхна жената и свали качулката си. Тялото ми се отпусна от положеното напрежение, за да стана. Меката възглавница го пое и се огъна според натиска му. Очите ми останаха вперени в нея. Аз стоях срещу себе си. Детето спеше в леглото си. Жената се изсмя откъм гърба ми и излезе. Екипът от лекари ме подкара към спешното с крясъци – „Адреналин! Губим я!“
Но не беше толкова просто да ме загубят. В онзи миг, когато Смъртта ми позволи да се видя спокойно полегнала на възглавницата си, аз знаех, че не сега ще умра. В онзи миг сключих договор с нея и знаех, че тя ще го спази. Но и от онзи миг знаех, че всеки мой ден е обречен на среща с нея. Знаех, че всеки човек, когото срещна и заговоря по пътя си, утре ще види жената с качулката. Аз бях предсмъртното хлипане на умиращия – тя беше последната гледка в живота му. И от тогава сто пъти се чудех защо онзи ден на шосето ме погали и ми върна живота. Но днес, вече толкова години по-късно, знам – тя не ми бе върнала нищо. Аз умрях в онзи миг, когато я потърсих с очи в огледалото. Жената с качулката всъщност бях аз.
© Хриси Саръова Всички права запазени