1.

          Стените на града призрачно се извисяваха в тъмнината и само светилниците по стражевите кули пробляскваха като дебнещите очи, търсещи дали някоя сянка няма да се прокрадне пълзешком откъм външния свят. Винаги се намираха безумци, изгонени след последният дневен час, които в мига на лудостта си да опитат да се върнат в обятията на смайващия от древността с величието си център на света. Закона обаче беше безмилостен за всички - скитници, търговци, занаятчии или просто пътуващи за някъде другаде – след залез, по улиците не може да се остава да се спи.

         Вавилон налагаше правилата си и хората ги спазваха, а опиталите да ги нарушат, запълваха ямите в онова далечно от стените място, където завършваше пътя на живите.

         Алтар спеше отвън, денем работеше вътре, освен когато и него го върнеха стражите, което направиха няколко пъти без никакво обяснение. Тогава се нареждаше с останалите просещи, свеждаше глава и чакаше милостиво подхвърлена кора хляб или започнал да гние плод. Вътре просията беше забранена:

         - Щом си гладен, ще работиш! – казваха всички, работа имаше винаги и града не искаше да вижда протегнати ръце по площадите.

         Може би и затова най-слабите оставаха отвън, обикновено завинаги, като околоградско население, тях стражите не допускаха да преминат портала, знаеха, че нямат сили да работят и можеха единствено да искат от другите, а това им се позволяваше само отвъд стените.

         Такива често не се събуждаха от безсилието с което ги изтощаваха кошмарите им, телата им оставаха ден, понякога два ей така, насред пясъците, докато надзорник на реда не дойдеше и не подбереше неколцина от все още живите слаботелесни да ги заровят в ямите. Като отплата им даваха храна, друг път позволение да изживеят един ден в града, което те отказваха, осъзнали, че мястото им е само край стените, но не и зад тях. Бяха готови да погребват само за чаша вода, знаейки, че навярно ще е последното, което ще получат – усещайки, че навярно още утре и техните тела ще са изсушавани от слънцето.

         След първите си нощи и страховете, които изживя през тях, Алтар си избра място далеч от другите и спеше под навеса на един плотовете в безкрайните редици от полето със соларни панели. Там никой не го притесняваше, в скутовете на руините от миналото живееха предимно зли и неприемащи чужденци бездомници кореняци. В града всичи трябваше да бъдат търпеливи и престорено любезни, но извън него, особено ако са останали гладни и жадни, ставаха докачливи, можеха да посегнат и не искаха да делят с непознати местата си под палмите и в порутените останки на изоставените сгради от миналото.

         Алтар не изпитваше нужда да бъде част в някоя група. Предпочиташе самотата на вечерта, а и денем се пренасищаше от човешка плътност край себе си. Имаше водник, малка кошница, в която слагаше заработената храна и една овехтяла постелка, с която се завиваше нощем. Под същата сядаше денем, когато се случваше копията да го връщат назад, едва му правеше сянка, но беше единственото, с което можеше да се пази от лъчите. Научи се да пести водата и винаги да оставя да се плиска малко на дъното и да не я пие, докато на сутринта не има възможност да загребе и да допълни водника от някой извор. С храната беше лесно, можеше да живее дни без да яде.

         До водосъбиращите и пречиствателни съоръжения никой нямаше достъп. Там пазачите убиваха без да питат кой за какво идва и това беше добре известно на всички бездомници. Племената от живеещи сред пясъците можеха само да облизват сухи устни, докато привечер гледаха отблясъците на залеза по металните сглобки и тръбите, влизащи и излизащи между дюните. Макар и да не бяха задружни, те все пак се учеха един друг как могат да събират шепа вода от нощния хлад, стига да имаха нужното – късчета ал-фолио, сюнгерови камъни, педя-две аквапроводници и понякога събираха до една шепа течност, единствената която получаваха в този ден.

         Вавилон не ги приемаше, но им позволяваше да оцеляват край него.

 

         2.

         Работеше всичко, което му даваха – един ден носеше камъни, друг път разнасяше стоки, копаеше канали, помагаше да чистят фонтаните или хлебарските пещи, събираше отпадъци в шахтите и ги изнасяше навън, дори няколко пъти заряваше тела в ямите.

         Вършеше най-мръсна и тежка работа, но осигуряваща нужното да оцелява. Понякога едва успяваше да излезе навреме и портите се затваряха, друг път имаше цял ден или дълги следобеди да бъде просто част от тълпата. Тогава просто зяпаше спектаклите на артистите по площадите, учеше молитвите на Троизма, слушаше посланията и ученията за вярата във Времето, възхищаваше се на уменията на занаятчиите, вдишваше ароматите от гостилниците когато беше гладен, веднъж объркал се чирак на хлебар го дари с топъл кравай, който Алтар побърза да натъпче в устата си, преди осъзналия грешката да си го поиска обратно. Беше вкусно и му обеща, че при възможност, ще си купува само от тях. Чирака на висок глас заяви, че Вавилон е станал пренаселен, така че да чуят и другите наоколо, че вината не е негова, ами и тяхна, но и тайно му намигна и не го обвини в просия, защото преди да стане жител на града и той дълго време е бил никой тук.

         Дадоха му стари, но здрави дрехи и замени жалките останки, покриващи тялото му при осъзнаването му пред стените на Вечния град – работи при един брадат търговец, който в късния следобед му донесе вързоп и каза:

         - На, сложи тези, че загрозяваш града с парцалите си.

          А някакъв чуждоземец го извика да носи товара с покупките и като видя че държи водата си в издълбана каменна чаша, след като оставиха в дома му чантите, го накара да изчака отвън, след малко се върна и му подари ненужен стар водник – контейнера беше очукан, но здрав и все още можеще да запази водата с месеци свежа и пивка.

         Постелката си получи от жена, на която помогна да разчисти пълна с вехтории изба. Преди да я изхвърли попита дали може да я задържи. Жената кимна и Алтар я уви по тялото си, а когато работеше я провесваше някъде да се проветрява и после си я взимаше. Знаеше, че никой няма да я вземе.

         Вавилон не търпеше крадци, понякога идваха такива от далечни места, непознаващи суровите привички на Великия град, но не живееха дълго от занаята си. Алтар зарови двама и видя отсечените им ръце, но и без това предупреждение, никога би посегнал да вземе нещо, дори и да изглежда изгубено. Още в първите му дни го уведомиха, че дори и да изглежда такова, собственика му ще се усети как му липсва и ще започне да го търси и не го ли откриеше, обявяваше на стражите, че е откраднато, а те ставаха зли и сърдити. Тогава започваха да проверяват излизащите и при разкритие на кражба наказваха жестоко – най-често с разходка до ямите.

         След първия месец, когато разбра, че никой тук не го познава и е чужденец, в началото на всеки ден си казваше, че му е последен и ще поеме да търси себе си и миналото си, но в краят му вече бе толкова изтощен и заспиваше с мисълта, че никога няма да може никога да се освободи от магията на града.

         Трудно беше да живееш от милостта на Вечния град. На обед, много рядко и вечер, получаваше малко количество храна, стигаща колкото да изкара до следващия ден. С такива запаси не би издъжал дълго на път и Алтар губеше увереността си да направи първата крачка.

         Чувстваше се като пленник във Вавилонските окови, уж е свободен, а не можеше да се освободи от тежестта им. И започна да живее като всички други отвъд стените:

         Събуждаше се преди изгрев, а умората никога не си отиваше. Търкаше се обилно с пясък да изчисти кошмарите; извършваше утринните ритуали, които Троизма изискваше и все повече опознаваше за себе си; хапваше ако имаше какво, пиеше в зависимост колко е останало във водника, събираше постелката, нарамваше всичкото си имущество и тръгваше към портала.

         Денонощно към Вавилон прииждаха кервани, за тях имаше големи ограждения, където настаняваха животните и Алтар беше работил и там, за да чисти купищата тор. С изгрева се появяваха и стотици самотно пътуващи, бавно изпълзяваха от убежищата си и всички като него, живеещи в ореола на града. Нареждаха се и зачакваха тръбния зов да обяви отварянето на двете широки крила.

         - Вавилон е вечен! – тържествуваха стотици и правеха кръглият знак.

         Тълпата се раздвижваше, влизащите се движеха отдясно, илизащите отляво, а стражите следяха да се спазва реда и току ръгваха някой с копията си да върне в редицата си.

         Вавилон няма любимци и може да върне чужденеца търговец, а да пропусне довян откъм пясъците местен голтак. Никой не протестираше, никой не се сърдеше – такъв е реда и те го спазваха. Търговеца разпъваше сенници някъде наблизо, понякога нареждаше стоки, понякога просто почиваше. Приемаше, че пустинника може да влезе само веднъж в града и точно днес е негов ред да го посети, а утре вече и той ще премине и може да остане цял месец или завинаги, стига да има свой дом и да бъде обявен за негов жител. Мнозина избираха да останат за постоянно тук, не само защото има условия за живот в прегарящият им свят и доста възможности за печалба, Алтар дочуваше по площадите разни неясни за него фрази, изпълзели и полепнали по езиците от нощния живот, който за него оставаше недостъпен и забранен.

         Бездомници си говореха, че живота продължава истински след залез, не по улиците, където е забранено да се излиза след като слънцето си отиде, а започва да пулсира в безбройните ханове, пивници и зад вратите, белязани с провесени червени светилници над тях. Но там се искаха пари, а такива те нямаха. Даващите работа имаха обичая да заплащат само с храна или някоя ненужна вещ, която най-често бездомниците разменяха помежду си пак за храна. Вода им даваха само за да се похвалят с вкуса ѝ и ако е от личният им извор, защото града предлагаше вода на всички в изобилие.

         Опиталите се да се скрият под навеси и опразнени площади, стражите винаги са откривали и сурово наказвали, ако оцеляваха, показваха белезите си като предупреждение за другите, освен това ги изхвърляха навън с черния печат на челата – седмица или месец без право да влизат.

         - Ти – изведе го от унесе някакъв глас,  - ела с мен!

         Възрастен човек, навярно в последната третина на дните си, облечен в бяла роба и сребрист кръг на врата, му кимна върви след него. Алтар покорно тръгна, вече бе свикнал, че това е сигурността, че ще има храна. Не вървяха дълго и стигнаха до стара къща, необитаема, но в процес на обновяване. Минаха през тъмна галерия и излязоха във вътрешен двор, все още неогрян от слънцето и с липсващо обичайно жужене от полето на сенник. Човека му посочи място, което обясни, че трябва да бъде изкопано.

         - Ще сложа долу малък резервоар. Ето толкова да е дълбоко, и ето толкова широко – каза и му подаде двете мерки.

         – Чакай – спря той посегналия към инструментите Алтар. - Гладен ли си или жаден? – попита и погледна празната му кошница и провесения през рамо водник.

         Алтар отказа, вече се беше нахранил, нещо му бе останало от вчера, а водника си току що напълни от извора с фигурата на птица. Свали всичко, което имаше, настави мерките, взе кирка и започна да я забива в твърдата почва. Захвърчаха камъни и парченца разбита пръст. Беше трудно, пръстта беше твърда и изпечена от годините и едва се разрохваше, но малко по малко успя да раздроби коравия слой и скоро стигна до по-меката ѝ част.

         На обед работодателя му се появи, изглеждаше доволен от свършеното, знаеше колко е трудоемко копаенето в двора му и му викна да спре. Покани го да почине на сянка под една от стените. Слънцето вече покриваше по-голямата част двора.

         Беше му донесъл храна, каквато рядко получаваха работещите само единия хляб. Поседя с него, докато се хранеше и разказа за тази къща – как я имал от много години, но живеел другаде и спомена различни места по целия свят, които за Алтар бяха съвсем непознати.

         - Сега – рече той, - е дошло времето да я постегна и да се нанеса.

         Алтар се наяде и по навик остави малко в кошничката си.

         - Яж всичко, после ще ти донеса достатъчно и за вечеря.

         Това му хареса, продължи да се храни, а когато понечи да стане, човека го спря:

         - Поседи още малко, няма защо да бързаш, утре искам пак да дойдеш, а и за един ден няма как да се изкопае толкова място.

         Алтар пак седна. Двамата уловиха кръговете и прокараха пръсти по окръжността им.

         - Ти откъде си?

         - Не зная, появих се пред града преди месец-два, може би са три вече. Казват, че съм попаднал в пустинна буря и някъде съм ударил главата си, затова и спомените ми са замъглени. Понякога нещо се появява, не се задържа и изчезва. Помня само времето си тук, а то не е много.

         - Да, има и такива случаи – каза стария човек. – Едно време пътувах много, видял съм какво ли не и знам, че пустинята може да отнеме спомените за това кой си и откъде идваш. Човек често губи посоката си и кой знае защо, накрая винаги се озовава тук – знай, че Вавилон е сърцето на кръстопътищата и можеш да поемеш навсякъде, но и да се завърнеш отвсякъде.

         - Дори не знам къде мога да отида – разтри ръцете си Алтар. - Голям ли е света ни и навсякъде ли има толкова много хора?

         - Някога, преди древните да са избягали от Земята, хората са били неизброими, но мъдреци предсказали, че животът ще загине заради гнева на слънцето и повечето са заминали към звездите, но ето ни сега, след векове, все още оцеляваме и продължаваме да населяваме почти същите места както и преди. Не толкова многобройни, но да ти кажа, че между тези стени живеят най-много от всички места където съм бил.

         Алтар вече беше чувал, че много отдавна, света е трябвало изчезне заради  убиващото живота слънце и почти всички са полетели към звездите, а малцината изоставени просто да умрат, са успели да се приспособят, също така доста видове растения и животни. Малкото запазени умения от миналото започнали да помагат и позволило на хората да продължат съществуването си по нов, различен начин, съобразявайки се с капризите на небесното светило.

         Двамата поседяха още няколко минути, след това собственика на обновяващата се къща стана и Алтар се върна към работата си. Искаше да изкопае дупката, без да мисли, че така утре няма да има сигурна работа, но прие като предизвикателство това да опита, но стареца се оказа прав – за един ден нямаше как да успее.

         Привечер му донесе още храна, която постави внимателно в кошницата, завърза старателно капака и я преметна през глава. От другата страна беше водника, който трябваше да напълни преди да излезе. Взе и постелката.

         - Можеше ли да стигнеш сам до тук?

         - Мога.

         - Ако те спрат стражите, изчакай до портала, ще сляза да те потърся.

         - Така ще направя - и понечил да си тръгне, Алтар видя как човека му подава още нещо – беше монета, поколеба се дали да я вземе, не беше привично да получава пари за труда си, но може би за да не обиди стареца, а и защото бе свикнал да приема каквото му се дава, я взе и благодари.

         Стиска я в юмрук докато излизаше през портала с другите напускащи града. Не знаеше какво може да си купи с нея от тържищата, но усети как имаше властта още сега да я похарчи и това го накара да се почувства различно от всякога - като за него това беше само няколко десетки дни съществуване, но навярно някое подтиснато усещане от миналото му се пробуди от допира на среброто.

         Щом излезе от града, щедро даде храна на няколко просещи и отля вода в две-три протегнати към него каменни чаши.

         Имащия винаги трябва да дава на нуждаещия се – си каза и когато стигна до панела, под който спеше, най-сетне се осмели да разгледа на оскъдната вече светлина монетата. Беше сребриста, кръгла, имаше някакво лице от едната ѝ страна и сплетени линии от другата. И двете страни бяха обвити от житни класове. Трябваше да я пази, извън града бездомниците можеха да посегнат на онова, което някой от събратята им имаше.

         Нощта се спусна тържествено и за първи път нахранен до насита, Алтар се потопи в съня на имащия нещо повече от шепата пясък в ръцете си човек.

        

         3.

         Отново стана време за почивка, стареца пак донесе много храна и както вчера, поседна, за да не се храни сам работещия в имота му.

         - Тук ще е последния ми дом, другия вече продадох на познат търговец от Ишмалия, откога искаше да се засели тук, но ще го получи едва щом този е готов.

         - Голям е, има добро разположение и е сенчест – каза Алтар с пълна уста.

         - Да, почти няма да е нужда да го охлаждам, може би дори само по време на горещниците, тогава жегата е убийствена.

         Алтар не знаеше по кое време на годината са тези дни, за него всички бяха прекалено топли и сега научи, че има и още по-топли.

         Стареца вдигна глава и заоглежда стените.

         - Ще засадя лози, а ето там – посочи той, - ще ги оставя да се вият и да покрият целия двор наместо сенници. Резервоара е за тях, нека корените им пият до насита.

         - Лози?

         - Вино пил ли си?

         - Не помня... може би веднъж... някога – опита се да намери някой спомен в голямата празнина на паметта си. – Всъщност, само водата познавам.

         - Не е като водата, без вино може да се живее, но с него битието ни има различен вкус.

         - И от лозите ли се прави? От корите им? – предположи Алтар.

         - Лозите дават плода, от него се прави виното. Край Вавилон нямаме насаждения, прекалено е сухо и горещо тук, носят ни го идващите от по-подходящите места, но няколко стъбла ще мога да отгледам – от край време ми е мечта.

         Алтар не каза нищо, той нямаше мечти. Нямаше и спомени. Троизма учеше, че са нужни, за да бъдат общата част от ежедневието.

         След малко започна да копае, другия влезе навътре в къщата. Свърши в часа на най-ранния следобед и почисти инструментите, подреди ги и точно оглеждаше купчината с извадената пръст, чудейки се с нея какво ще правят, когато се появи стареца.

         - Тази ще е разпилееш навред, ще ми е нужна за насажденията, скоро ще ми докарат и друга за да ги смеся. Тогава пак ще те повикам, но сега, виж там, има количка, може да ти помогне при разнасянето. Започни хей от там – посочи му той единия ъгъл. – Нахвърли я равномерно из целия двор.

         Алтар взе обратно току що почистената лопата и с лекота успя да свърши тази работа. Получи отново толкова много храна, че кошницата му се напълни и без да очаква друго, понечи да си тръгне.

         - Ето, вземи – рече стария и му подаде още една монета. – Добра работа свърши, не си мързелив и вярвам, че скоро ще те наемат някъде за постоянно. След седмица, нека са девет дни, ме чакай на първия фонтан до портала, ще имам работа за още ден-два.

         - Никога не съм имал пари – сподели Алтар поглеждайки открито в шепата си. – Поне не помня. Дават ни само храна.

         Мъжът знаеше това, но щедростта му си имаше своите капризи.

         - Много са онези които нямат праи, но много са тези, които ги и имат. Някога се радвах на умножаването им в моята ръка, събирах ги в цели сандъци, позволиха ми да изпълня много лични идеи, това беше отдавна. Сега вече нямат онази сладост на младостта, колкото и да са много, оказа се, че не носят вече същото удоволствие като това, което например тези лози ще ми дадат. От друга страна, точно парите ще ми позволят да им подготвя това – той описа с ръка двора и изкопания трап, - и скоро да обера гроздовете им и да изпия чаша от собственото си вино.

         - Това е като да имаш мечта – рече Алтар.

         - Това ще е последната моя сбъдната мечта – усмихна се стареца и му даде знак, че може да си отива.

         Стиснал в юмрук полученото, Алтар благодари и излезе на улицата. Вече имаше две монети и кой знае защо в ума му мина идеята, че може да заживее в града ако започнат да му плащат с пари и разбра, че това е магнита, с който Вавилон привлича всички – парите дават увереност, позволяват да се мечтае и да се сбъдват мечтите, а можеха и да се умножават така, както вятъра трупаше песъчинки по пътищата, една по една, десет по десет, хиляди по хиляди.

         Дали затова и всички тези, чакащи да влязат и нямащи най-често нищичко, просто искаха да станат като другите, които имат всичко?

         Алтар се спусна към портала, имаше час до затварянето му и поседна до един извор, допълни водника, пи вода и си взе плод от пълната кошница – човек когато има яде и пие без нужда, просто угажда на сетивата си, а те са винаги искащи да получават още и още.

         Гледаше към масите на гласовитите занаятчии, призоваващи на всевъзможни езици купувачи - можеше да си вземе нещо от стоките им, вече имаше с какво, но осъзна, че всъщност нямаше нужда от нищо. Всичко потребно му за да бъде пак на същото място и утре, бе увил, окачил и провесил по себе си, но все пак се изкушаваше да тропне среброто пред някой от прелюбезните продавачи само заради минималното усещане, че ще получи мига внимание от тяхна страна.

         - Не бързаш да си ходиш – чу глас.

         Видя онзи, с който се сдружиха когато чакаха с хилядите да ги пуснат в града. Бяха и просили отвън един до друг. Работиха заедно на строеж, чистиха и оборите преди седмица. Казваше се Гимел, твърдеше, че е роден само на десет крачки от портала - само на десет крачки от това да е жител на Вавилон, а на такива им се полагаше рожденно право да имат свой дом в града. Сега живееше с всички други в близост до стените и често споменаваше, че това е родното му място и никога няма да го напусне.

         - И храна си имаш много, добре си заработил – отбеляза с одобрение, кимвайки към кошницата му.

         - Получих и това – показа му Алтар двете монети, имаше му доверие, знаеше, че е честен човек, макар да не обичаше много да работи и го правеше само от нуждата да оцелява.

         - Рядък дар – учуди се Гимел и го тупна по рамото.

         Алтар му даде късче хляб и пет-шест фурми, надявайки се околните да го приемат като подялба на заплащането от работния ден, а не като изпросено.

         - Много ли са? Не знам какво мога да взема с тях.

         Онзи ги погледна, пресметна нещо на ум и рече:

         - Не е малко. Можеш да имаш храна за седмици, даже и месец, а можеш и да останеш една нощ - аз това бих направил.

         Алтар ги погледна, втората беше по-голяма от първата, с друго лице, също ореолено с класове, но плетениците бяха различни. Нямаше никаква представа за стойността им, но умът му започна да пресмята казаното.

         - Една нощ в замяна на цял месец храна, която за мен може да бъде и много повече, ако я пестя – не си струва, Гимел.

         - Не, братко, една нощ във Вавилон може да бъде храната ти за години напред, дори и за цял живот, ако изживееш най-необикновеното в нея.

         - Не знаех, че е възможно такова чудо.  

         Все пак казаното от Гимел го погъделичка с любопитство.

         - И къде мога да остана, нали стражите ще ме намерят...

         - Ако си на улицата ще те набият и изгонят, с тези пари има толкова много места където ще получиш подслон, но ти говоря за онези, които ще ти дарят онзи спомен, който ще запазиш завинаги в празната си глава.  

         Гимел знаеше за безпаметността на Алтар, а и сам му показа основни неща от ежедневието в първите му дни пред Великия град.

         - Спомени... – повтори като ехо Алтар и разтри монетите между пръстите си, бяха твърди и хладни, въпреки жегата, гладки и при докосване издваха лек звън.

         - В хановете ще можеш да се нахраниш, но ти имаш храна, можеше и да се наспиш, но ти имаш къде да спиш, можеш и да се почистиш, но пясъка го прави за нас и без пари, така че остава само едно...

         Двете монети за миг станаха като въглени, топлината им се плъзна из цялото му тяло, леко припарване под стомаха го подсети:

         - В домовете с червените врати ли?

         - Там...

         - Не мисля, че ми е нужно, храната е по-добрия избор.

         - Чул си предимно разказите на събратятат ни как ги описват, но те са повече животни и като такива имат най-ниски страсти, Алтар, но ти, аз, ако имаме възможност да влезем, ще го усетим различно, много по-различно от животните. Вярвам, че сам Сириус е създал тези различни храмове за утоляване на жаждата в Троизма, щом в тях забравяш миналото или го намираш, разчиташ ежедневието или го загърбваш, откриваш моста по който ще минеш в личното си бъдеще...

         Алтар несъзнателно улови кръга на гърдите си, докато гледаше кръгът на монетите – нима тези малки метални късчета, които можеха да го хранят седмици, можеха да му оставят незабравим спомен, да му открият хоризонтите на пътя, който така искаше да поеме и да бъдат частица от Времето с възможността на събраното в тяхната окръжност.

         - Ти бил ли си?

         - Все още не – поклати със съжаление глава Гимел, хвърли завистлив поглед към монетите, - но ако имах тези сребърници, за нищо друго не бих ги похарчил.

         Направи кръга и си тръгна с онзи поглед, който имаше само нямащият своята единствена възможност в живота - да остане в прегръдките на Вавилон след залез.

         Алтар помисли, подрънка отново в шепите си монетите и реши:  

         Храна намираше всеки ден, а нещо като обещаните му да изживее спомени никога.

 

         4.

         Вавилон под светлината на деня, показваше онова свое лице с облика на търговията и гласовете от приканванията на търговците да спрат хората при тях; с трополенето от работещите по строежите и движенията на продаващи изкуството си занаятчии; с извисяващите се над покривите молитви и играта по площадите на пъстроцветни артисти. Но той имаше и друго лице, онова което се появяваше след като слънцето се скриеше зад дюните и всички онези, шумящи през деня, си го нашепваха с очакване:

         - Вавилон, градът на греха.  

         Човек е грешен от самото си създаване, опитва да се пречисти през вековете с ритуали, мантри, звън, молитви, дарения, тържествени обещания, но Сириус им позволи нощем да бъдат себе си в скритите през деня храмове, онези с белязани входове под червени светилници и обитавани от тайнствени жрици блудници.

         Невидими на слънчева светлина, тези жени започваха да извършват ритуалите си само когато залеза почне да се гъне като техните продаващи се снаги. Дошлият в храмовете им се превръщаше на пламъка от свещта - трептящ от възбудата, с която грехът се пробуждаше от похотливия нагон на въжари, продавачи на плодове, зарязали становете си тъкачи и спрели колелата си грънчари, предаваше се между всичките останали специално за да пренощуват тук керванджии и пътници от целият изгорял от гнева на слънцето свят.

         Вавилон менеше своят ритъм – денем препускащ равномерно по вените на пазарите и тържища, но нощем, сърцето му все по-учестено започваше да отмерва танца на жриците, даряващи всеки му сластолюбието си в отплата на щедростта от звъна на сребърниците в техните домове.

         От тях често богаташи излизаха вече бедняци, оставили всичкото си имане заедно с тайната на посещението си тук, а сиромасите прекрачваха прага на изгрева по-богати и от кралете в древността, но и едните и другите бяха получили онази своя единствена нощ, разтегнала се като вечност в кръга на Времето, което съдържаше всички и всичко.

         Застанал пред вратата на обозначения с червен светилник дом, вече запален и приканващ минувачите, Алтар се зачуди дали ще му стигнат парите за да го допуснат – Гимел рече, че за храна са много, ами за онзи незабравим спомен – той колко ли струва?

         Щом чу призива улиците да се опразват, побърза да влезе. Жена в богато извезана дреха седеше току срещу вратата, имаше хищни очи, с които огледа жалкото му облекло, но го покани да се приближи с подрънкване на наниза гривни по ръката си. Пред нея имаше наредени няколко печата, стъкленици с разноцветни течности и плуващи в тях гущероподобни гадини и купичка с няколко ароматни въглена. Лицето ѝ беше набраздено като дюните при залез – щриховано от гънките на сенките, които се движеха и меняха при всяко мигане на светилниците.

         Той си помисли, че тя е тук от самото създаване на града, когато изпъна длан с двете монети на нея.

         - Какво мога да опитам за това? – с много чужд за себе си глас попита Алтар.

         Старата вещица се поприведе, едното ѝ око алчно блесна и с костеливи пръсти посегна и взе по-голямата, а другата затвори в шепата на госта и любезно каза:

         - Влизай, скъпи, ще опиташ от всичко...  

         И сложи един от печатите на опакото на ръката, там където можеше да усети пулса на сърцето си.

         Даде знак на слуга, който с поклон го въведе през покрития с ресни вход към голямата зала от която идваха глъч и музика. Старата съдържателка на дома подържа монетата и се зачуди как в такъв окъсан странник може да се появи точно онази, имаща най-много мощ сред другите. Прибра я, все пак беше свикнала, че в нейният свят външният вид и дрехите нямаха значение, и без това всички ги събличаха рано или късно - тук важни са единствено сребърниците.

         В просторната зала беше доста населено, но струи свеж въздух влизаха през отворите на барелефи с лъвски глави и излизаха през отдушници, прикрити с лъскава метална мрежа. Светилниците висяха отгоре и даваха достатъчно светлина, но без да бъде натрапчива като дневната. В средата имаше арена, покрита с меки килими с някакви правоъгълни фигури, върху които танцувачки следваха ритъма на тримата музиканти и певец, скупчени от единият ѝ край. Огромни тъмнокожи вардяни следяха за реда от ъглите - дома позволяваше много грехове, но не и самозабравата. Десетки пъргави момичета принасяха откъм дъното на залата блюда с храна и табли, натежали от чаши с плискаща се течност в глинените им стени, понякога сядаха при гостите и им наливаха с обещание за щастие тъмна напитка. Общото веселие беше заразно.

         В залата се смесваха аромати, глъчка, песни, потропване, а струните стенеха подканващо гостите да развържат кесиите си, телата на танцуващите разпалваха огнищата на желание. Мнозина от мъжете и жените вече бяха опиянени и хвалеха и благодаряха на Сириус, че им е създал нощи като тази.

         Имаше лица от къде ли не, говорещи с непознати думи, облечени в различни носии и цветове, но обединени от това, че са тук, сега.

         Вино – за него му каза онзи старец. Какъв ли ще е вкусът му, ако може да го опита – помисли си Алтар, докато слушаше правилата, които трябва да спазва.

         - Какво мога да поискам? – попита онзи, който го водеше.

         Слугата погледна пак печата, плесна с ръце към няколко момичета и направи някакви заклинателни движения към тях.

         - Всичко – повтори думите на господарката си и посочи къде да го настанят да седне, оказа се на много видно място, пазено за специални гости, можещи да си позволят  цената му.

         - Тази нощ е твоя, нашият дом е на твое разположение.

         Момиче подпря гърба на Алтар с мека възглавница под малка масичка с брокатена покривка, върху която имаше купа с плодове. До него коленичи друго момиче с табла, поднесе му я и той взе чаша. Не знаеше какво да я прави, но съседа му, също потънал в своя личен разкош, надигна чашата си за поздрав като към равен и отпи, Алтар повтори движението и за първи път от събуждането си опита нещо различно от водата.

         Виното имаше горчив, но уханен вкус, пиеше пестеливо, както бе свикнал, едва процеждайки течността, но поздравилият го му даде знак да надигне още малко и Алтар изпи почти всичко на един дъх. Едва преглътнал, усети кавалерията на топлина как първо прегази сухотата на гърдите и плъзна към корема, а след това направи завой и се втурна към главата с победоносен вой. Мислите му, сдръжани досега от умереност, се отърсиха от брънките на ограниченията и след още една хубава глътка, с която пресуши чашата си, закръжиха без да спазват приличие и граници – нощта на Вавилон закипя в главата му.

         Веднага му поднесоха друга чаша, Алта жадно отпи и започна да усеща различно и музиката, и танца в арената. Гласът на пеещия загали слуха му, че тук ще получи не само удоволствието от храната и питиета, а извивките на танцувачките му намекнаха за онази забравена сладост, с която някога все пак се е срещал в потъналото му в забвение минало.

         И пак си каза, че парите са онази сила, привличаща към Вечния град хора от целия свят, не само заради работата си през деня, по-вероятно е заради магията на нощите. Стареца това ли е искал да направи с него, давайки му сребърните монети – да го накара да опита какво е да бъде жител и да го убеди да остане, навярно усетил, че иска да замине...

         Докато попиваше с поглед, слух и обоняние всичко случващо се, Алтар разбра и това, че само тук самотниците получваха близостта, която им липсваше отвън.

         Едва допил втората си чаша, се озова поканен на по-голяма маса с неколцина избрани като него, също седящи сами допреди една песен време. Момичета им наливаха и се смееха на разказите им за какво ли не. След още една песен вече познаваше всички наоколо и те него – пиенето ги сближи повече, отколкото ако бяха вървели седмици или  бяха живели в руините сред пустинята и подпирайки се един друг от изнемога, ден след ден бяха на опашката пред портала, а после със сетни сили, довлекли се до първия фонтан и отпили с пресъхнали от изгаряща жажда устни.

         И сега пиеха, но нарочно, за да разгорят огнищата на похотта и вече не бяха самотници, а шумна, весела компания, събрала се около кръга – не този на Сириус, а онзи, тайнствения, дето ги караше да забравят кои са били преди да бъдат тук.

         Попълнилите компанията им момичета, доливаха неуморно в чашите им гъсто вино. Гостите бяха предупредени, че тях не бива да докосват, но можеха да им говорят, да споделят, да им даряват пари или песни, те щяха да ги слушат, да се смеят и поощряват за измислени или не преживявания, но бяха само виночерпци и приятна компания.

         Забеляза, че другите в залата доплащаха с бакърени монети за всяка чаша, сребро никой не извади, а на масата на Алтар всичко се носеше без да им искат нищо – онази монета беше достатъчна.

         Как е възможно късче метал да направи така, че новите ми спомени ще покрият със забравата другите – помисли си, докато очите му се движеха в ритъма на танцувачките, провиращи се една под друга, въртящи бляскащи остриета на закривени саби, удрящи ги в такта на музиката.

         Нощите са булото на съзнанието, криещо лицето си от срама, с който ръцете му все пак се протягат за да се докоснат до плътта – знойна, медено обагрена от пламъците, огъваща се от допира на погледа, дошъл след дълго затаеният дъх, сразен от изяществото на танцуващите.

         След още една песен, все по-често се облизват устните, разлива се още и още вино, уловили движенията очи не изпускат нищо от ставащото на арената – изививащите се с движенията на страстта, завъртяваха все повече главите на гостуващите, които току ставаха и изчезваха някъде в тъмните лабиринти на дома.

         - По онзи коридор ще намериш останалото – прошепна му съзаклетнически новият му другар, след като улови пламъците в погледа на Алтар, жадно обходил току що виночерпките и му посочи една завеса, която току се отмяташе от влизащи и излизащи мъже и жени.

         Алтар се надигна, олелията на залата се люшна на една, сетне и на друга страна, краката за малко да не успеят да го задържат, но успя да ги овладее и закрачи, подпрян на притичал слуга, към посоченото място.

         Огромните навъсени мъжаги поискаха да видят ръката му, печатът на нея ги направи сговорчиви и му дадоха знак да преминава – имаше дълъг сумрачен коридор, изпълнен с благоухания, различни от тези в общата зала. Скоро влезе в ново обширно помещение, окъпано от мека светлина и дузина, две, три или Сириус знае колко очакващи да бъдат избрани среднощни жрици.

         Бяха различни от жените, с които бе свикнал през деня – ония сред пясъците бяха като него одърпани и нямащи нищо повече от дрехите на гърба си, вечно гладни, с обгорели и обветрени от лишения лица. Познаваше и онези по тържищата, словоохотливи търговки, сръчни занаятчийки, бързо прехвърлящи и въртящи куки плетачки, също и надзираващи играта на децата домакини, винаги заети да довършат нещо започнато вчера.

         А тези тук – тези нямаха никакъв срам в думите и прекалено много цветове по себе си. Златисти украшения покриваха пазвите им, а сребърни накити висяха навсякъде където можеха да бъдат закачени. Посрещнаха го с букети от топли, обещаващи усмивки. Всяка го приканваше да я избере и въпреки вида му, за тях той тази нощ беше най-богатият, избранника на Времето и сред звъна на злато и сребро, със сладникави гласове, жените му обещаваха да бъдат само негови. Достатъчно беше да посочи избраниицата си и Алтар с непозната вещина започна да ги оглежда:

         Имаше тъмнолики, тъмнооки, светлокоси, с боядисани лица, с очертани от синева очи, с обици на всевъзможи места, с раздвоени змийски езици, с полуголи татуирани снаги, с обвити от скъпи платове тела, очертаващи изкушенията на формите им, с прибрани коси, сплетени в сложни фигури или разпуснати, но с кристални украшения в тях, говореха му на всички възможни езици – Вавилон бе събрал развратниците от всеки край на света в този салон от който щеше да излезе с една от тях.

         Очите му пълзяха бавно, с насладата да ги вкусва с поглед, обходил похотливо някоя, той ги придвижваше към следващата и объркан от възможността да избира, не знаеше към коя да посегне – нали беше онзи който никога не е имал право на избор, а избора е най-трудното решение когато имаш такова изобилие пред себе си.

         Сред тази обиколка на красотата, видя и онази, най-последна от десетките зовящи го прелъстителки - стоеше там, като натрапила се сред другите, в самия край на изкушаващата го редица, свила се в себе си, без украшения, без никаква измамна гиздавост и прочете в очите ѝ как едновремено се моли да я подминат, а също така в погледа ѝ улови жалбата ѝ да я изберат – искаща да е гладна и умираща, а в същото време бореща се да живее и да се нахрани.

         Беше млада, едновремено и момиче, и жена, висока, но прекалено слаба, засенчвана от блясъка на начервените, звънтящи от украшенияата по себе си и лъхащи с обещания за сладостта на телата си жрици. Лек сивкав плащ покриваше тялото ѝ, а косите ѝ бяха преметнати на една страна дълги и тъмни, в припърхалият само за миг поглед между тях, улови, че очите ѝ имат различни цветове, но сумрака на ъгъла скри оттенъка им.

         Алтар приближи и избра последната от редицата. Някой бе пъхнал в ръката му поредната чаша вино, той я изпи и главата му започна да бучи – не знаеше, че не беше само вино това което изпи, а в чашата му имаше няколко капчици от непреодолимо желание да бъде с нея, единствено с нея.

         Посочи я с изпъната длан – другите видяха печата и добре знаейки цената му, започнаха с един-два-три-четири-пет гласа да го увещават:

         - Можеш да получиш много повече...

         - Скитница, родена в пустинята...

         - Избери мен, ще бъда само твоя...

         - Не си губи времето с тази...

         - Ляга и с най-долните...

         Но Алтар настоя, избранницата му потрепера, когато я приближи, но улови ръката му и го поведе към един от десетината тесни коридорчета, докато останалите пренебрегнати красавици възмутено зашумяха – белязаният с печата на платил най-скъпите услуги на дома, избра най-невзрачаната от тях и сякаш не забеляза старанието с което се бяха накиприли за такъв като него.

         Красотата им изгуби цената си, повяхна и посивя, но бе спасена когато с весел крясък влезе жаден и търсещ заблудата на блясъка им гост.

         В малката стая, където го срамежливо го покани момичето-жена, той я поиска да я придърпа веднага към себе си, неумеещ да се въздържа и заради изпитото вино, и заради желанието му да я прегръща, да почувства топлината ѝ.

         Тя го спря с длан и докосна с пръсти устните му, опитали да я зацелуват.

         - Не бързай, не бъди като всички – прошепна му, отстъпи и свали плаща си.

         Тялото ѝ бе увито с ефирен и прозрачен воал, но мотивите от летящи жерави го правеха и достатъчно плътен да затули онова, което все още не искаше да бъде видяно.

         Падаше през гърдите ѝ - не ги скриваше, но се опитваше. Краят му се спускаше до към бедрата ѝ - не ги покриваше, но се опитваше. Косите ѝ вече се спускаха по гърба - не докосваха пода, но се опитваха.

         Пламъка от светилника я обви в сияние, очите ѝ разкриха двата си цвята и когато взе ръката му, онази с печата, допря го в същата точка на нейната - Алтар усети как пулса им се слива и започва да тупти в общия синхрон на единността. Това го покори и поукроти разпалеността му и се остави да го водят в непознато му измерение.

         Приседнаха един срещу друг на меката постелка, която ще бъде леглото им в тази нощ и с плахи движения, като да нямаха опит или се правеха, че са го забравили, започнаха да се сближават, най-първо с очи – нейните го увличаха като да бяха два различни свята с  два различни пътя, по които може да поеме, за да стигне до сърцето ѝ.  

         И после му показа колко по-хубаво е, ако наистина не бързат, ръцете ѝ го погалиха, преминаха с нежност през няколкото белега, които се виждаха.

         - Как се казваш? – издраска гласът му някъде след минута или цяла вечност, през които се бяха опознавали като завърнал се от далечно забвение спомен за близост.

         Искаше да знае как да нарича тази разпалваща все по-силен огън в душата му жрица.

         - Ана...

         - Аз съм Алтар, можеш ли...

         - Не говори, не е нужно... – Ана се приближи още по-близо. – Не говори...

         И го поведе след себе си - дланите им опознаха овала на лицата, после с пръсти докоснаха плътта под тях и бавно, като утринен ритуал, смъкнаха дрехите, покриващи като изсъхнали люспи бездомника. Ана внимателно свали и окаченият на врата му изтъркан кръг на Времето и го пъхна под купчината – така затвори окото на Сириус, което тази нощ нямаше нужда да бди над него. С едно движение освободи полупрозрачния си шал и остана като лишена от крилете си птица – обещание, че тази нощ няма да отлети от него.

         Ръцете им се преплетоха като змии по време на любовен танц и щом се прилепиха възможно най-плътно един към друг, тя започна с устни да повтаря всяко място докоснато от дланите ѝ преди малко.

         Първата целувка той поучвства като това да целуне звезда, чакаща своя откривател да се впие в нея и да му отвърне като го залее с потоци от фотони.

         Целуваха се с копнежа на залеза, изгарящ да намери устните на нощта.

         Целуваха се с онази страст, с която изгрева превръщаше мрака в светлина.

         Телата им се нагорещиха както пясъка денем, докато се триеха взаимно, а след дълбока въздишка, тихо прошумоляха имената им, с които се извикаха отвъд пространството и времето да бъдат заедно тук и сега, и бавно, много бавно най-накрая намериха местата си един в друг.

         Заради липсата на минало, Алтар едва сега позна за първи път сладостта да бъде с жена. Обзети от усещането, дошло при сливането им, двамата бяха и любовната ласка на времето, бяха и похотта на лудите греховните желания, с които от древността хората са се обрекли да продължават родовете си.

         - Чакала съм те цяла вечност – шепнеше Ана и го обливаше с най-знойните си вълни на желанието.

         И преодолели онази преграда, разделялал ги само допреди няколко мига, сега преляха в едно общо начало на всичко, бяха навсякъде и изживяха наведнъж всичките свои животи.

         Усетиха, видяха и си спомниха как са били заедно в онова, за което Троизма посвещаваше всичките си поклоници – обхванати в кръгът, нямащ начало, нямащ край, съществуваш и сега, и вчера, и утре.

         - Ана... моя ли си? – поиска да узнае Алтар при едно от поредните им завъртания в безкрайната окръжност.

         - Само твоя... завинаги! – обеща му Ана нещо по-продължително от цялата вечност на Времето.

         И отново се подгониха в играта на търсене по етажите на извисилата се към космическите необятности небесата кула – покоряваха ги един по един и на самият връх, сластно се сляха в енергията от която произлизаха пустинята, вятъра, звездите, слънцето, космоса.

         - Отведи ме още по-далеч... – изстена Ана и го привлече още по-навътре към своята безбрежност, даряваща му неповторимостта да бъде изгубен в нея. – Още по-надалече...

         И Алтар се превърна отприщила мощта си вселенска ярост, която я обладаваше отново и отново във всеки миг на времето, Ана се превърна в пространството, в което се изливаше разпалеността му и покоряваше греховните ѝ страсти.

         Нямаше представа кой час на нощта е - дали е едва начената или вече отминаваше? Съзнанието му бе уловено от капана на мига, който едва отминал, тепърва започваше в прегръдките на Ана, която другите жени в дома презираха, че е съвсем обикновена, неразговорлива и прекалено тиха, а сега се преобрази на стихия, всемогъща, караща го да се побърква само от мисълта, че е бил, че ще бъде и все още е с нея – отново и отново като изгрялото слънце, превърнало се на зеницата в окото на Времето.

         Алатар ѝ говореше думи, непознати му по смисъл и значение – обещаваше, че ще я заведе там, където дъжда ще измие телата им от полепналите песъчинки. Кълнеше се, че ще ѝ разкрие тайните на каменната книга, разчитайки древните заклинания лист по лист.

         Отпиваше от нейната чаша, даряваше ѝ всичко онова, което нямаше, а тя просто го обичаше.

         Поглеждайки пясъчния часовник, отмерващ със зрънцата си всеки миг от удоволствие, се почувства избран, когато Ана го перна с ръка и запрати някъде в ъгъла – сама поиска Алтар да бъде онзи, който има свободата на безвремието да я усеща, мъжа от който да получава и да я дарява с ласки само нея - една вавилонска продажница, забравила, че той е просто храна в ръцете ѝ.

         Ана откри за себе си как да намери чрез него посоката в окръжността на своята природа. И там, в това, което ги събра, всеки привлечен от личния пламък на другия, като две носещи се цял живот една към друга пеперуди, преминали през метаморфозите на изпитанията, сега стенеха, страдаха и горяха от усещането на близостта си.

         В мига на най-върховна наслада, блудницата скъса плътта си като дреха, проядената си от хилядите докосвали я с дъха и ръцете си безлични молци, търсещи да се докоснат до светлината ѝ, но останали завинаги в мрака - и се превърна в онази супернова, която с ехото си щеше да грее в небето повече и от най-трайният човешки спомен за един живот.

         Ана беше богиня, а той странника, който се преклони пред това да е избран да поеме по Пътя с нея....

 

         6.

         Утрото го завари с натежала глава, но с получила озарение душа. Ана я нямаше, беше си отишла като сън след обзета от бурни събития нощ.

         Ако я види сега, през деня, отвън, ще може ли да я познае?

         А тя него? 

         С такава жар ли даряваше всеки потърсил любовта ѝ?

         Дали ще го запомни или вече го е забравила – един от всички преспали в малката стая?

         А стаята беше тиха, сякаш случилото се през нощта я караше да се срамува от излетите като отприщен грях страсти и сега с мълчание чакаше да си отиде прегрешилият между стените ѝ за да се почувства отново чиста.

         В ъглите ѝ догаряха ароматните въглени. Алтар се изправи и понечи да се облече, но под дрехите си намери знака, че е избран за Пътник – кръгът на Времето с окото на Сириус в него.

         Не беше сън – Ана го изведе от тъмнината и той посегна, приел съдбата си, взе знака и го окачи на гърдите си.

         Малко преди да заспят, тя му показа вратичката, през която да си отиде.

         Озова се в тясна уличка, която като тънка вена се вливаше в широката артерия на кръвоносната система на Вавилон - събуждащия се от развратницата тъмнина Вечен град.

         Отново се насред оживяващия площад, Алатар вдигна знака и погледна през него към издигащото се слънце – видя и си спомни всичко, не само тази нощ, а и всичките залези и изгреви преди нея.

         И вече знаеше кой е бил и кой ще бъде - Пътника, а Времето поставяше всички останали под властта му и повече не трябваше да мисли за храна и вода. Вярващите имаха грижата да го хранят, закрилят при нужда, да му дават и подслон.

         Гледаше с окото на Сириус към живота и потърси онази, чието име отключи миналото му, свърза го с настоящето и му посочи накъде трябва да поеме в бъдещето.

         Жрицата-богиня го беше избрала по волята на Времето – но коя всъщност е тя:

         В главата му закръжиха ято от звездооки птици, започнали с крясъци да изпъкват една пред друга с имената си:

         - Алма...

         - Анаид...

         - Асила...

         - Азаар...

         - Алая...

         Но улови и ехото, дошло от пустинята, повтарящо:

         - Ана...

         - Ана...

         - Ана...

         И отново хора от пищящи се опита да го заглуши:

         - Азаар...

         - Асила...

         - Алая...

         - Анаид...

         - Алма...

         Въртяха се и се надвикваха една през друга, докато той ги прогони с вик, поискал да остане само една:

         - Ана!

         И ятото им се пръсна, а в мислите му се закрепиха към онази, която щеше да открие сред пясъците – скитницата която ще бъде неговия спътник, проклета да убие трима невинни, осъдена да няма дом, узнала съдбата си от гледача на капка кръв, обречена да я обича пустинен лъв и принудена да работи в дома на греха от законите на града Вавилон.  

         Напълнил водника си, Алтар преметна постелката и тръгна към портала, без да се заглежда по разнообразието на вече излагащите стоките си търговци.

         Там, до самия портал, на първия фонтан, стоеше стареца, който му позволи да прекара нощта в града.

         Спря се - бяха ли изминали девет дни или просто чакаше да започне първият?

         Алатар го поздрави, стареца се усмихна и направи знака на Времето, видимо знаейки, че простия работник вчера, днес вече е Пътник и му даваше благословията си.

         Преди да го попита каквото и да е, стареца изчезна сред тълпата.

         Стражите го съзряха, извикаха от изненада и спряха множеството с копията си - и онези напиращи да влязат, и онези искащи да излязат. Ромон от хиляди гласове закъркори наоколо когато видяха знака на гърдите на Алтар. Мълвата се разля и скоро се появи Надзорник, който щом го видя, описа кръг с преклонение пред избранника и обяви с гръмовен глас:

         - Пътник!

         Стражите го обвиха в кордон, хората зашумяха, зовяха Сириус, хиляди ръце описваха кръга на Времето, а вярващите в старите богове се прекръстиха от уважение пред светеца, други измиха лицата си с шепи, че да промият очите си пред чудото, в което можеха да повярват в някое идващо утре.

         Неколцина познати лица от спящите като него отвъд стените и на онези от сътрапезниците му от изминалата нощ, напираха и искаха да го докоснат още веднъж, горди, че са били някога камъчета от пътя му. Не знаеха името му за да го извикат, копията ги държаха настрана, а те правеха знака и шепнеха молитви.

         Не можа да мине през портала, трябваше да спре, защото започнаха да го обдаряват търговци, занаятчии и обикновени хора.

         Някой му донесе пътен плащ, после и чисто нов лицев предпазител. Друг подаде повода на товарно животно. Неколцина го оседлаха и пристегнаха сегментите на сенник, като поискаха по-мощни генератори, които закрепиха заедно с няколко чанти с най-нужните вещи за пътуване. Сръчни ръце прибраха храната от кошницата му в плътно затворени съхраняващи контейнери. Отнеха му очукания водник и му подадоха чисто нов.

         Многоликата тълпа се прекланяше, че пред тях се е появил посочения от Сириус да поеме и извърви Пътя заради всички тях – знаеха колко ще е трудно, дори непосилно, но избраният трябваше да понесе всичко, дори и смъртта.

         Алтар огледа тълпата, кимаше на познатите, стори му се, че срещна погледа на Ана, дошла да го изпрати или приветства, но едва помислил го и я изгуби сред хилядите други. Скоро щяха да се срещнат по Пътя и той нямаше търпение да тръгне по него към нея.

         Вдигна ръка, всички млъкнаха, описа няколко пъти кръга на Времето, като обхвана множеството от всички посоки, изрече кратка молитва, след това гласовете им зашумяха и му благодаряха с пожелания за лек път.

         Прозвуча тръбен зов и след него тържествено съобщиха, че този ден ще е празничен за Вавилон – града, от който е тръгнал Пътника, на който само една от хилядите тук, знаеше кое е името му.

         Алтар опъна поводите и подминавайки всички изпращащи, пое по виещия се път между дюните, иззад които се чу рева на пясъчен лъв.