Може би никога няма да узнаем Тайната на поезията. Но когато попаднем на истински поет, едно е сигурно - по-близко сме до Нея. Винаги съм заявявал, че поезията не е и не може да бъде затворена в клетката на римите. Тя е скрито дихание и нежно сияние. Само онзи, който има сетиво за тях е способен да ги изяви наяве така, че те да станат достояние и на читателите. Това сетиво е душата. Душата способна да преживява висши поетични състояния и да ни заразява с тях, правейки ни щастливо болни от странни емоции. Болест по-ценна и по-желана от най-мечтаното здраве!

        В този сайт попаднах на поет, който пише медитативна лирика, наситена с философски прозрения и обобщения. Щастлив съм, че за мен той е близък приятел. Приятел по дух и по слово. А това е най-дълбинното приятелство. Разстоянията при него не играят никаква роля, ако ще и да са с космически мащаби. Формално ние двамата не се познаваме наживо. Живеем в различни градове. Но това не пречи всеки един от нас да усеща душата на другия и да цени творческото начало у него. Този поет сякаш живее в една "Заредена тишина", дала начало и станала заглавие на първата му стихосбирка, видяла бял свят през 1998г. Щастлив съм, че имам привилегията често да я препрочитам. Щастлив съм също, че тя ми бе подарена от автора "От душа!" и с пожелание за "едно късче тишина от Тракия!". От тази тънка книжка човек може да почерпи повече, отколкото от дебели научни томове литература. Той може да почерпи живо чувство и слово:

 

 

 

Вина

 

Нека Бог ти прости,

но на мен ми е трудно...

Вярно е, ангел си ти,

но и Бог би се чудил

как потъпкваш любов

и се смееш невинно;

как при всеки мой зов

ти, като вятър пустинен

тичаш през мойта душа

и пееш в нейните струни...

 

Господи, знам че греша!

 

Навярно съм болен

                       от влюбване.

 

 

 

Това живо чувство продължава шествието си в душата и в "Балада":

 

 

Огряна от последните лъчи

на залеза в притихналия ден,

спомни си с топлота за мен.

И спомняйки си, просто помълчи.

 

Ще пърхат мислите с крила

обзети от жадуван плен...

И мигът ще е свещен

ореол, заключил живите слова.

 

Ще те докосне и ще те гори

на небосклона тъмносин

звезда-самотница с един

зов от мислите ти повторим.

 

Луната мъдро ще те озари,

но ти едва ли ще заспиш...

Хоризонтът виното изпи

и пее в сънните гори.

 

 

Не всеки има талант да пише медитативна лирика, но когато този талант е налице, той е като водопад, обливащ с щедри пръски читателя. Осезателно почувствах това в двукуплетната поетична миниатюра "Водопад":

 

 

Стремително засилване и скок

във водната енергия на масите -

пропадаща дъга, пръски на възбог

и ахване на светлина прекрасна.

 

Немеят думите пред този вик

на свободата с болка възвестила:

скалите тук са земната ми сила

и тя преражда радостта ми в миг.

 

 

Сега, намирайки се в предверието на зимата, ще усетим с особена сила въздействието на "Зимен сън":

 

 

Зимата ни опрощава греховете

с безмилостните ветрове,

когато сняг в косите ни засвети

и бащин глас в съня зове.
Тогава нощите са тъй безкрайни,

че пролетта е скрит мираж...

Земята пази светлите си тайни

в един неповторим колаж...

 

 

Миниатюрите на гениалния унгарски поет Шандор Петьофи винаги са ме удивлявали, но в "Заредена тишина" попаднах на също толкова силни миниатюри. Една от тях, посветена от автора на Андрей Андреев, веднага привлече вниманието ми:

 

 

Реди човекът черните бразди

и вижда как ще избуят пшениците.

Дано потта му народи

зърна за хората и птиците.

 

И той върви с душа погалена

от мисълта за едър клас,

за хляб, за лятна пещ опалена

от слънчева любов и щедър глас.

 

 

Едно чисто Христово обобщение ни предлага "Търговци в храма":

 

 

Оглеждат, хитруват, купуват, продават

несметните цветове на дъгата.

 

Монетен звън небето удря

и блясъкът ги заслепява.

 

Единствен Бог мълчи от болка

и заплаща с греховете им.

 

 

Смея да твърдя, че горното стихотворение би получило овации и от големите испански поети - Хуан Рамон Хименес и Федерико Гарсия Лорка.

 

 

Усетих силата на авторовото перо и в стихотворението "Нощта на лисиците":

 

 

Будуващата нощ мълчи с петлите си.

И светлите им гласове са спомен.

Ослушват се лисиците без плячка

и с жадна страст сънуват пиршества.

Далеч е утрото на избавлението.

Сънят залъгва гладните илюзии.

 

 

Уникален и изчистен от всичко излишно стих, поднасящ ни прозрения и обобщения! Порази ме и стихотворението "Път" (посветено на Стоян Господинов). То е висш синтез на човешка емоция и философска мъдрост:

 

 

По хребета на дните си вървя

и всяка стъпка ме отмерва.

Край мен притихнали нивя

отпиват сила от земята черна.

Повтарям някой преди мен

и разговарям с мама тихомълком.

Все ще стигна някой ден

копнежа да разбирам мъртвите...

 

 

Болка, прозрение и мъдрост, лъха от стихотворението "Раздяла":

 

 

Всяка дума е излишна,

но ръцете ни се търсят

като полюси различни,

ако любовта възкръсва.

 

Всяка дума е излишна.

Теб те има и те няма.

И далечна си и близка.

Ту реалност, ту измама.

 

Всяка дума е излишна.

Никне между нас забрава.

Спомените ни предишни

в тишините се спасяват.

 

 

Толкова силни редове съм срещал само у Пеньо Пенев. А ето го и стихотворението дало заглавието на самата стихосбирка:

 

 

Заредена тишина

 

 

Една примамлива безбрежност

пътува с дневните ни грижи

и мисълта за миг и вечност

в безсънното ни време движи.

 

Разстила мъдрост тишината

и всеки миг я пресъздава.

Бълбука извор от душата

и струи светлина засява.

 

Във въздуха витаят знаци.

Кога ли ще ги разгадаем?

Далечни звездни тайни чакат

неутешими сред безкрая.

 

Пробудените хоризонти

зареждат с вечност тишината

и тя минава през сезоните

с душа от слънцето възпята.

 

 

Отлично подбрано заглавие на отлично стихотворение - нали?!

 

 

Ала какво са поетичните прозрения, ако в тях няма частица човечност и топлота. В стихотворението си "Бездомна елегия" (посветено на дядо му Кольо Гатев, кавалер на два кръста за храброст, с мечове. Воювал за обединение на България, 1912 / 1918г.) авторът ни доказва убедително, че умее да пише и такава поезия:

 

 

Сега си спомням дядовата къща

с високия чардак и витата лоза...

В двора орех стар разгръща

сенчеста прохлада. В една сълза

днес пазя този спомен свят:

строшени мечове, но дух огромен!

Къде си дядо!

                         Напусна този свят.

 

Сега без теб съм тъжен

                           и бездомен...

 

 

 

Във "Везни" сякаш отеква един Хамлетов въпрос - кое е по-важно за поета - разумът или сърцето. Въпрос, чийто отговор е чисто индивидуален и трудно предвидим. Но да погледнем с очите на поета:

 

 

Кое ли блюдо в мен ще натежи -

разумът или сърцето?

 

В опора нежна животът ги държи

между земята и небето.

 

Смълчано нося съдбовния си кръст.

Пътувам бавно към звездите.

 

Дочувам думи: за обич и мъст.

Дано не ми олекнете в очите.

 

 

 

В "Екзистенция" авторът стига до прозрението: "На таланта трудно се прощава. Навярно, защото е невинен." Стихотворението е превъзходно развитие на тази тема, което ме задължава да го цитирам:

 

 

На таланта трудно се прощава.

Навярно, защото е невинен.

Нима на любовта е нужна слава

или пък някаква си там сервилност?

 

На таланта трудно се прощава:

За радостта посята във душата,

за думите, които ни спояват,

за усмивката на добротата...

 

На таланта трудно се прощава...

Но кой не иска с него да живее?

Ненужните слова жадуват слава.

И кой ще забрани на слънцето да грее?

 

 

То ме подсети за едно позабравено стихотворение на покойния поет Николай Кънчев:

 

 

Ван Гог

 

Небето има
повече слънца,
отколкото се вижда.
Човекът има
повече лица,
отколкото се вижда.
Земята има
повече глупци,
отколкото се вижда.
Оплетени сме
в повече конци,
отколкото се вижда.

Да слагаш с болка
страшните бои,
но никой да не вярва.
Умът ти даже
да се побои,
но никой да не вярва.
Да казваш с точност
всичко за света,
но никой да не вярва.
Да стигаш често
чак до лудостта,
но никой да не вярва…

 

Безкрайно е жестока участта
да имаш дарба!

 

Пример на удивителен синтез между природна красота и мъдрост представлява стихотворението "Гора":

 

 

 

Тиха е гората пак.

Есента ѝ носи мисъл

и предчувствие за сняг...

Тук ли стихове съм писал?

 

Утрото я осребри

и разискри цветовете.

По пътеката дори

златолиста святост свети.

 

Колко още ще вървя

в тишината й премъдра?

Днес отронени пера

с пируети я накъдрят.

 

Шепнат удивени пак

стиховете неизпети:

"Иде, иде зноен сняг!

В него минзухари светят..."

 

 

Финалът на стихосбирката е "Изповед" и признание с чисто даоски оттенък:

 

 

Всяка несполука

взривява в мен

ново усилие.

 

И аз

(за кой ли път?)

тръгвам да се търся.

 

Около мене: гола истина

остра като кремък

с който всеки миг дълбая

своята съдба.

 

 

Ще ми се да добавя, че от искрите на този кремък ще се родят още много нови пламъци, пръскащи душите ни празнично с бенгалски поетични огнени пръски.

 

 

Бъди жив и здрав, скъпи приятелю и поете -  Ранрозар (Стойчо Станев)! Благодаря ти, че чрез скъпия ти дар - стихосбирките "Заредена тишина" и "Петият сезон" (издадена през 2000г.), ми даде възможност да съпреживея прекрасното ти творчество. Нека Бог благославя и вдъхновява перото ти за нови творчески постижения и да те дарява с творческо и физическо дълголетие. Амин!