Питаш ме „Защо?”. Питаш и искаш отговор. Чакаш, очите ти са широко ококорени, а устата настойчиво зейнала. Веждите ти са укорително вдигнати, бръчкаш си челото. Ръцете ти  в юмруци свити са и провесил си глава над мен. И чакаш. Чакаш да чуеш. Нямаш представа. Дали? Дали не знаеш защо? Знаеш, а не искаш да знаеш. Питаш, а не искаш да ти отговоря.
     Истината лъжа е и любовта омраза. Денят нощ е и душата рана. Огънят пепел е и сърцето го няма.
    Нима? Сигурен ли си? Не си, затова се изкривява лицето ти в заплашителна гримаса. Затова пулсът ти е по-бърз от скоростта на светлината. Знам, че знаеш, но въпреки това, ще ти кажа. Ще ти кажа, за да чуеш мислите си на глас. Моите думи сякаш от твоите устни ще звучат и от твоето съзнание ще се процеждат бавно. Една по една, бавно. Ще отекват в главата ти като ехо и ще са толкова познати.  Сякаш си ги прошепвал всеки път като затвориш очи. А не си ли? Кажи ми! Недей, аз знам! Знам, защото ти си в мен и аз съм в теб. Още ли чакаш? Да. Добре. Хвани ръката ми. Тя ще ти каже. Тя знае по-добре от мен. Думите ù са по-силни от моите. Какво? Не можеш да понесеш силата ù? Почакай! Има още. Потърпи! То е там. Да, точно там е, където се взираш. Не разбираш? Та ти го гледаш, впил си очи в него? Виждаш го, знаеш. Страх ли те е? Страхуваш се от дълбокото, а? Тогава защо ме накара да се гмурна? Не знаеше ли, че и ти ще ме последваш? Бъди спокоен, аз ще те издърпам, няма да се загубиш. Няма да се удавиш. Аз ще те спася. Да, точно там. Продължи да се взираш в очите ми. Да, точно там. Пише го, нали?
     Веждите ти се връщат спокойни. Изопнатите ти мускули се отпускат плавно. Устата ти се притваря. Отвръщаш поглед. Пускаш ръката ми. Ти не ме питаше „Защо?”, а дали аз знам защо, дали и аз като теб го знам. Отговорът не ти е неизвестен, неизвестно ти е дали на мен ми е ясно. Ясно ми е. Като безоблачно небе… От това ли се плашеше? Да, от това. Добре. Недей! Това е твоята котва. Страх те е от спасението? Искаш да се давиш? Ще те оставя тогава. Но нали знаеш, че мъртвите не възкръсват? Удавените не дишат. Мислиш ме за луда? Да. Добре. Луда съм. Дали? Ако съм единствената нормална? А ако ти го знаеш? Да, знаеш го. Значи не съм луда, но ти искаш да вярваш, че съм луда. Не можеш. И ти не си луд. В това е проблемът. Прокълнати сме да не сме луди. И сега, като ти отговорих без думи, какво? Няма ли да ме погледнеш? Потъваш ли, или те издърпвам? Казвай бързо. Те ме чакат. После ще ти кажа кои.
      Е? Поемаш си въздух. Май искаш да кажеш нещо. Не можеш, а? Издишаш тежко. Извърташ лице към моето. Плахо поглеждаш. Първо брадичката, после устните. Липсваха ли ти? Да? Може би? После нослето. Продължавай. Стигне ли отчаяният ти поглед до моя, ще остане там завинаги. Защо замръзна? Спри да гледаш носа ми. Той не говори. Виж ги, моля те! Искам да те спася повече от теб. Моля те! Защото бих плакала на погребението ти. И не само… Да…
     Това е! Да! Вече хващаш ръката ми. Няма да я пуснеш, нали знаеш? Не можеш, просто не можеш, защото не искаш да се давиш повече. Те ни чакат. Ела! Идваш с мен. Няма да погледнеш повече към дълбините на океана, нали? Да, обещаваш. Добре. Виж ги! Гледат ни, викат ни. Поглеждаш нагоре. Толкова са красиви. Бели. Красиви. Усмихваш се. Те също ти се усмихват. Сега светът е наш…