Затворникът
_____________________________________________________________________
[...] Обикновено за затвор служеше някоя стая от произволно избран апартамент на първия етаж, задължително разполагаща с тераса, заградена с решетка, необходима, за да раздели затворника от останалия свят. На места железните прътове, съставляващи решетката, бяха извити така, че да образуват полуокръжности, и когато на места две полуокръжности се допираха, се образуваше отвор, достатъчно голям, за да се провре през него човешка ръка. И тъй като всички затворници използуваха този отвор, за да изтръскват навън пепелта от цигарите си, беше прието, че отворите съществуват именно за тази цел. Понякога затворниците протягаха ръцете си през тях, ей така, без видима причина, просто теглени от някакъв порив да се докоснат до останалия свят, до свободата. Въпреки че гледани отдалеч, празните кръгове между решетките оставяха впечатлението, че по план те би трябвало да са направени с декоративна цел, но сякаш този, който е поставял решетката, е действал небрежно, без никакъв замисъл, искал е да свърши работата си колкото се може по-бързо, без да го е грижа как ще изглежда решетката след това.
Да се върнем на самия затвор, за какъвто, както вече се спомена, се изолзваше една най-обикновена стая, но специално пригодена за целта. Първо, от нея бяха изнесени всички мебели, придавали й някога нормален вид. Налагаше се и стените да бъдат оголени от всички тапети и една от причините бяха светлите очертания, които мебелите винаги оставят и по които можеше да се съди за мястото, което са заемали в стаята, по този начин тапетите бяха станали свидетели на отминали времена и настроения, изпълвали някога стаята. Може би тази мярка имаше за цел да разсеее затворника от мисълта, че тук някога е кипял живот, че тук е съществувало нещо друго и да му внуши, че тук е откъснат дори и от онази власт, която държи в обятията си целия останал свят - времето, откъснат безвъзвратно от последното, което го е свързвало с останалия свят. Оголените стени притежаваха мръсен, тъмнозелен цвят, който вероятно са имали първоначално, след като са били построени, като на места тази боя беше олющена и през драскотините можеше да се съди за материала, от който стената се състои. Но все пак стаята не беше напълно празна, вътре беше внесено легло, разположено по дължина точно до прозореца и това даваше на затворника възможността да седи на леглото си, макар и без да има къде да се облегне и да се взира навън през решетките и повечето от наказаните тук вършеха именно това, седяха през цялото време, провесили ръце през отворите на решетката, но не толкова водени от някакъв порив към свобода, колкото от факта, че се стахуваха от останалата част на стаята - тя изглеждаше толкова празна, лишена дори от възможността да отчита времето, а с това и възрастта си, че затворените в крайна сметка се опасяваха, че тя би могла да ги погълне. Другата вещ, с която затворниците разполагаха, беше набързо скована поставка от дърво с тъмнокафяв цвят, прикачена за единия край на леглото им. Но на затворниците им беше забранено да внасят лични вещи в стаята, освен пакет цигари и разни други дреболии и през цялото време на престоя им поставката стоеше празна, но по някакъв необясним начин беше необходима, за да притъпи усещането, което би могло да възникне у наказания, усещането, че не притежава нищо, че вече няма дори правото да притежава нещо. От същия материал, от който беше направени тази поставка, се състоеше и вратата (това даваше повод на някои да се съмняват, че това са части от една и съща мебел, принадлежаща първоначално на стаята и сега, след като беше разглобена, се използуваше за най-различни цели, засягащи уредбата на помещението за затворници). От вътрешната страна повърхността на вратата беше съвършено гладка, не се забелязваха следи от брава, ключалки и др. нещо, което би било нормално за един затвор. Оставаше загадка как и по какъв начин се заключваше тази врата, ако се заключваше изобщо? Затворниците можеха само да гадаят по този въпрос, те не знаеха какво се случва отвъд техните стени, образуващи затвора им. Затова и вратата приличаше по-скоро на дъска, която някой беше оставил изправена и плътно долепена до стената, която, ако бъде поместена, ще открие на показ само още една част ат стената, скрита досега. А самото легло беше постлано с чисто бели чаршафи, но тъй като след сядането на затворника се бяха образували гънки, никой не беше в състояние да каже дали преди това са били идеално опънати. Впечатление правеше и фактът, че не се виждаха нито възглавница, нито одеяло, не се знаеше кой от краищата на леглото е пригоден за краката и кой - за главата. Тази на пръв поглед неважна подробност имаше своето значение, тя служеше да отклони вниманието на затворника в последния момент, преди той да си легне, воден от нуждата да затвори очите си за момент; да го отклони от мисълта за дрямка и да го върне към размислите върху вината, която той носеше в себе си, да сломи упорството му, за да може той да доведе докрай тези размисли и най-накрая да признае вината си. Другата вещ в стаята, която играеше своята роля в този замисъл, беше електрическата крушка, висяща на края на един черен кабел, опръскан с капки бяла боя, вероятно резултат от небрежното боядисване на тавана. Кабелът бе прегънат на няколко места и човек имаше чувството, че този кабел може лесно да бъде разклатен при най-малкия порив на вятъра, промъкнал се между решетките. Забравих да спомена, стъклата бяха отстранени от прозорците, за да бъде по-близо затворникът до решетките си. Но напук на всяка логика, кабелът си стоеше неподвижен (а може би тук, в този затвор, вятърът нямаше право да го посещава?) и със своята статичност сковаваше всяко друго движение в стаята, или по-точно, в затвора. А светлината, излъчвана от най-обикновеноата крушка, окачена на кабела, се възползваше от празнината на стаята, от липсата на всякакви прегради и запълваше предоставенто й пространство с особена настойчивост и по този начин дразнеше допълнително изострените сетива на затворника, чиито очи, никога не се затваряха и оставаха през цялата нощ широко отворени, зачервени от умора и безсъние и съзнанието, че рано или късно, ще трябва да осъзнае вината си. Но чувството на неосъзната докрай вина го възпираше от мисълта да си полегне за миг на леглото, дори без да затваря очите си, само да смени положението на тялото си, да облекчи болката от схващането, причинено от неговата неподвижност. Разбира се, електрическата крушка можеше лесно, без никакви усилия да бъде изтръгната, или кабелът да бъде прекъснат, никъде нямаше изрична заповед, възпираща това. Но никой досега не беше намерил смелост да стори това. И не защото не знаеше какво ще се случи, дали и по какъв начин щеше да бъде наказан, а защото вероятността да не се случи нищо беше твърде висока. Да, вярно, при липсата на светлина неговите пазачи не биха могли да следят движенията му, затворникът можеше да си легне необезпокояван, да даде свобода на мислите си, но това, което спираше всички тези помисли беше опасението, което с бавни стъпки се прокрадваше, обсебваше съзнанието му, допуснато веднъж, то не се оставяше да бъде изгонено, не, оставаше там докато не прерастне в убеждение, това беше смътното предчувствие, че там, зад вратата, няма никого, никакви войници, стражари, нямаше дори оборени от дрямка пазачи, разпилели недопити чаши кафе и разхвърляли карти или зарове около себе си, а може би дори нямаше врата, това там беше само стена, скривана от дъска с тъмнокафяв цвят, оставена от някого тук, който е имал да свърши нещо друго, за което дъската му е пречела, и който, ако не е забравил за нея, щеше да се появи всеки момент и да я отнесе със себе си, оставяйки на затворника само част от гола стена, която не е имал възможността да вижда досега, но която по нищо не се различаваше от останалите стени. И тогава затварникът осъзнаваше, че тази светлина, сложена привидно с цел да възпира съня му, тази светлина, която, възползувайки се от това, че е оставена на мира от погледите на пазачите в помещение, обитавано само от някакъв си нещастен затворник, жадно поглъщаше пространството между четири оголени стени, покрити с мръснозелена боя, тази светлина, която превръщаше затвора му в единственото светещо нещо в тъмната нощ на квартала, по време, когато целият останал свят спеше спокойно, (и заради която наказаният се забелязваше отдалеч и оставаше изложен на подхвърлянията и подигравките на останалите); именно тази светлина, която неуморно повтаряше до безкрайност неговата вина, беше единственото доказателство, че още съществува, макар и отделен от останалите и че ако я угаси, ако потъне в мрак, никой не би се сетил повече за неговото съществуване, никой не би разбрал, че в това помещение се е намирал някой.
И тогава затворникът скачаше от леглото си, забравил за момент страха си, хвърляше се в празнотата на стаята, мятайки се от ъгъл на ъгъл като обезумял, размахваше ръце в отчаяния си опит да разруши тази неподвижност, обхванала всичко наоколо, за първи път покриваше ръцете си, за да закрие очите си от светлината, и започваше да крещи, признавайки своята вина, колкото му глас държи...
_____________________________________________________________________
© Хотен Зонтаг Всички права запазени
Хотен Зонтаг, единствената ми препоръка е, да не използваш прекалено дълги сложни изречения, към които имаш явна склонност. Искрени поздрави!