Тя се върна! Не е ли прекрасно?!

Не се сдържах – повиках я. Просто не можех повече да живея така в този мрачен, отчаян свят от изкривени звуци, мисли, хора. Да тъна в безнадеждност и страх. Не издържах... Повиках я. И тя се върна...

Колко е хубаво, че отново е тук! Понякога се плаша, че ù е омръзнало от мен и моите капризи, събрала си е багажа и ме е напуснала... Отишла е да прави нечий друг свят по-светъл, по-чуден. А мен ме е оставила да се лутам из тъмното... Завинаги...

Но не... Не би го направила. Такава е тя – щедро обичаща, вечно прощаваща. Никога не ме е укорявала, а се е връщала – бодра и смела, за да заслепи тъмните мисли.

Обичам я... Съществува по своите нелогични правила, напук на всичко мръсно и грозно. Появява се, когато най-малко я очакваш. Понякога дори не я забелязваш. Но тя е там, скрила се някъде, чакайки да излезе наяве в целия си блясък. Винаги се връща. Сияеща. Неповторима. Различна, но винаги същата...

Пропъжда съмнението със смелост, мрака – с любов. Пътеводна светлина...

Озарява лицето ми, живота ми...

Усмивката моя...