Ето, че отново се връщам. Малко помъдряла, леко променена... но все същата. Нищо, че вече и блог си направих, където да си пиша глупостите. Пак имам нужда от това място тук, дълбоко в сърцето ми, едно единствено, недостъпно. Моята крепост, моят личен свят на мечти и разочарования, където съм сама и сама водя диалог със себе си. Тук, където една усмивка значи всичко. Една прегръдка, макар и несъществуваща, която аз сама давам на себе си в моментите на нужда, когато няма кой да ме прегърне. Единственото място, което остана вярно на себе си. Остана вярно на мен. Защто винаги е било част от мен, неизменна... Или може би аз съм част от него?
Навън вали... Ситни капки дъжд се сипят върху главите на хората, неуспешно опитващи се да се скрият под шапки и чадъри. Прилича повече на есен или на хладен летен ден. Но зимата я няма. Зимата си отиде. Завинаги от моето сърце, онази зима, която аз познавах в сънищата, мечтите и спомените си. Тази зима, която ме караше да се усмихна само при спомена... ...