Беше мокър септември. Треперещ, но верен. Моята надежда остана сама на балкона да чака отчаяно мъгливия звук на твоите стъпки и придружаващата ги черна, топла, ясдосана сянка с аромат на парфюм. Аз продължих напред. Жадната ми за живот ръка завъртя часовниковата стрелка, която разплакано синеоко момиченце със смешна безпомощност се опитваше да закрепи неподвижно.
От устните тихо отлиташе сив, плътен дим и се сливаше с кафевия облак, засенчващ звездите. На небето красива богиня със снежна кожа и черни като гарван коси лежеше спокойно в горещо джакузи, недоумявайки смисъла на моето безкрайно чакане. Но аз знам, че в безкрайността човекът е смисъл. Защото той само може в пожълтяла стара тетрадка под слънчев лъч да записва въпроси, а нощем безсънно да задава тях на луната.
В далечината едно куче отчаяно започна да вие. Ако присвиеш очи и внимателно закачиш на гребена на звуковата вълна своята фантазия ясно се чува как болезненият му вик пита: "Защо не идваш". Отговора ловко се изплъзва кат ...