-    Някога, преди цели петдесет и пет години – започна тя с поглед зареян някъде над рамото ми, - едно младо момиче замина с родителите си за Русия. Беше толкова обнадеждена, толкава се вълнуваше! Русия беше мечтата й, откакто се беше родила. Лягаше и ставаше с руската литература, история, дори култура. Назначението на баща й в посолството в Москва беше по-добро от подарък за рождения ден. Това беше трамплин към по-добро бъдеще – тя ме погледна и ми намигна. – Вероятно се сещаш за кого говоря? 

Не бях съвсем сигурна, но се опитах да налучкам:

- Вие? 
- Нали се разбрахме, миличка? – махна с ръка възрастната жена. – Наричай ме просто Вера. 
- Значи това си била ти?

Тя кимна и затвори очи, все едно споменът е бил много приятен. 

- Беше най-хубавият подарък, за който съм мечтала. 
- Баща ти е бил посланик тук, в Москва? – попитах аз и се постарах да не звуча шокирано.

Толкова неща се бяха случили за толкова кратко време, че вече не знаех на какво да се шокирам повече. Вера само се усмихна. 

- Беше сътрудник на посланика. Обаче въпреки това ни беше разрешено да дойдем всички заедно тук. Беше прекрасно – всичко, за което си бях мечтала цял живот. 

Примигнах и хвърлих поглед към останалите хора в кухнята. Те вършеха работата си, все едно нас ни няма там. 

- Но защо точно Русия? Не разбирам…
- Ех, мила, млада си ти. Затова и не разбираш. Едно време за нас да отидеш в Русия беше като за вас да отидете до Америка. Постоянно ни обясняваха колко е велика тази страна, колко всичко е несравнимо по-добро – тя ми хвърли един замислен поглед – и да, знам какво ще кажеш – промивали са ни мозъците. Може и така да е било, но в момента не е много по-различно. Просто сега на вас ви обясняват колко велика е Америка. Та, преди петдесет и пет години се оказах за пръв път на руска земя. Млада, изпълнена с надежди и амбиции. По партийна и дипломатическа линия ми уредиха място в МГУ, руски език и литература. Бях във възторг и първа по успех в курса. Мечтаех да получа разрешение да остана и да преподавам в Русия – Вера отново затвори очи и се усмихна на нещо. – Обаче съдбата беше решила друго. 

Тя тръгна да ни налива чай, но се оказа, че чайникът е празен, така че стана да направи още чай. Ето защо разказваше толкова хубаво – просто беше учила литература. Искаше ми се и на мен да мога да говоря така един ден. Гледах как уверено приготвя слядващата порция чай и изведнъж се почувствах уютно. Все едно съм на гости при любимата си баба. 

- Ей, ти да не се размечта за внука ми? – попита ме Вера и се сепнах. 
- Аз… не… как…
- О, миличка, тези можеш да ги разправяш на някой друг – каза ми тя с лукава усмивка и придърпа чашата ми, за да налее чай. 
- Аз наистина не….
- Много добре те видях как гледаш внука ми и дори ти сама да не си го осъзнала, за една жена с опит няма никакво съмнение – прекъсна ме тя и се изкиска. 

Идеше ми да потъна в земята от срам. Какво точно бях гледала? Гледах си нормално. Сигурно й се привиждаха някакви неща... 

- Аз нищо не съм….
- Засега, мила. Но пък не мога да те обвинявам – младо момиче си, хубавко, внукът ми също е хубавец, как пък да не се загледа човек – тя ми намигна, а аз закрих очите си с ръка. – Ако бях на твоите години, също щях да се заглеждам – потупа ме тя по ръката. – Обаче, когато бях на твоите години, един младеж ми легна на сърцето и това беше. С Льоня ни запознаха общи познати. На една вечеринка. Едвам бях изнудила майка ми да ме пусне тогава – възрастната дама се изкиска отново. – Той се чувстваше не на място сред децата на елита и дипломатите. Обаче беше интелигентен, с чувство за хумор, красавец… - тя въздъхна и затвори очи, все едно виждаше онзи момент отново. – Веднага си допаднахме, нищо че той учеше икономика, а аз – литература. Беше учудващо начетен, въпреки че идваше от деревня.
- От какво? Какво е дере… не мога да го произнеса. 

Възрастната дама ме погледна снизходително и въздъхна. 

- Деревня, миличка, е руската дума за „село“. Моят Льоня не се е родил със сребърна лъжичка в устата. Когато се запознахме, нищо от това не съществуваше – тя махна с ръка към стаята. – Тогава той нямаше нищо освен две здрави ръце и един остър ум. А аз, младата глупачка, паднах в ръцете му като риба в мрежата – тя отново се изкиска и удави смеха си в чашата с чай. – Така става при жените – имаш планове, учиш, искаш да работиш това и това, да постигнеш това и това, а после идва някой мъж, отнася сърцето ти със себе си и ти нямаш друг избор, освен да го последваш. Към края на първата година в МГУ, вече бях убедена, че двамата с Льоня сме един за друг. Той искаше да поиска ръката ми, но знаеше, че баща ми ще го нарече „голтак“ и ще го отпрати. Затова решихме да изчакаме. Срещахме се тайно – Вера се изкиска отново, - макар че какво ти тайно, майка ми разбра, че си имам някого още на третата среща! Но ме прикриваше с единственото условие, да внимавам и да се пазя. Това, по онова време, миличка, значеше – да не забременявам. 

Наведох глава, защото ми стана неудобно. Страните ми горяха, сигурно се бях изчервила. Не бих си представила моята майка да ми каже нещо подобно. 

- Няма от какво да се срамуваш, мила – потупа ме Вера по ръката. - Това е моето минало, а пред теб има цяло едно бъдеще! Годините в МГУ се изтърколиха, Льоня се притесняваше къде ще бъде разпределен, а аз се будех от кошмари как той заминава с влака някъде на другия край на Съюза и никога повече не го виждам. Затова една сутрин, точно преди да обявят разпределението, облякох най-хубавата си рокля и двамата с Льоня под ръка отидохме в ЗАГС, тогава се казваше по друг начин – Вера отпи от чая си и ми хвърли развеселен поглед, като момиченце, направило забавна пакост. 
- Какво е ЗАГС? – попитах аз и се постарах да не звуча като малко дете. 

Опитвах се да следя разказа на възрастната дама, но на моменти напълно изпусках нишката.

- Гражданското, миличка! – каза ми тя и ми намигна. - Отидохме, с още една току-що бракосъчетана двойка, случайни хора, за свидетели и после гордо отидохме в посолството при баща ми. Онези хора, между другото, ни станаха най-добри приятели – тя затвори очи и започна да клати глава. – Чувствах се смела и пораснала, макар че нямах и двайсет и три тогава. А баща ми, как викаше! Как крещя на Льоня какви ли не гадости, че е подлъгал дъщеря му, че е мръсник, който търси изгодата. Какво ли не. Обаче Льоня не беше такъв. Двамата с него се хванахме под ръка и излязохме от кабинета на баща ми. Само усилията на майка ми ни събраха на една маса месец по-късно. А дотогава с него живеехме където намерим. При приятели, по квартири. Ех, какъв живот беше! 

През следващите няколко минути възрастната жена се наслаждаваше на чая и сладките. Не посмях да задавам въпроси – това си беше нейната история, щеше да ми разкаже каквото реши. Поне три пъти си прехапах езика, за да не я питам за това и онова и гледах устата ми да е пълна със сладки. Меденките, които Вера беше сервирала с чая, бяха много вкусни. 

- Сигурно не разбираш защо ти разказах това, нали? – попита ме тя след малко и аз кимнах с пълна уста. – Прости на старицата! Толкова обичам да си спомням онова време. Когато двамата с Льоня бяхме млади, спяхме на едно тясно легло прегърнати, обаче имахме всичко… А после, той започна да работи като луд. Искаше да докаже на баща ми, че назначението в държавно предприятие около Москва не е било просто сватбен подарък. Почти не се виждахме. Цели пет години почти не го виждах. Вече бях решила, че никога няма да имам деца, когато изведнъж през седемдесета разбрах, че съм бременна. Моята Леночка беше най-хубавият ми подарък и двамата с Льоня я обичахме повече от живота си. Той работеше, аз пишех докторантура, детето растеше. Времето минаваше и ние постепенно се замогнахме. А нашето малко момиченце се превърна в напета девойка. 

Тук Вера спря, извади една кърпичка от джоба на костюма си и попи очите си. 

- Улисани в работа, двамата с Льоня пропуснахме кога дъщеричката ни беше пораснала. А моята Лена записа да следва икономика, като баща си. Вече беше друго време и Льоня тъкмо беше започнал да гради империята си. Нямаше го със седмици и месеци. А един красив младеж вече беше откраднал сърцето на моята Леночка – тя отново попи очите си. – Точно както моята майка беше видяла, че си имам някого, така и аз веднага видях. Очите й светеха. Така че й казах да не губи време, а направо да покани момчето вкъщи. Тогава не живеехме в тази куха черупка – презрително кимна тя към великолепната кухня. – Имахме хубав апартамент в центъра. Дойде момчето, харесах го – умен, целеустремен, от добро семейство. Българин. За мен, това беше идеалният зет. Пък и хидроинженер. Какво повече можех да искам за дъщеря си? Но когато Льоня разбра, дума не даде да се издума. Затвори Леночка вкъщи. Тя плаче да излезе, той вика, а аз по средата. Докато един ден Леночка просто изчезна. А когато се върна, седмица по-късно, беше с мъжа си под ръка и свидетелство за сключен брак под мишница. Очаквах, че Льоня ще направи онова, което направи баща ми преди години. Ние бяхме направили същото, в крайна сметка. Но не, Льоня отказа дори да ги види. Само аз, майката, бях по средата. Леночка не се разтревожи много и двамата отидоха да се радват на семейно щастие и да си доучват на Таганка. Сърцето ми се късаше, но ходех да ги виждам тайно в квартирата, носех им вкуснотии, умолявах дъщеря си да се помири с баща си. Но нито един от двамата не искаше да отстъпи и дъщеря ми замина за Сибир заедно със съпруга си. Получил голям хидропроект и тя, като негова съпруга, беше тръгнала с него. Там се роди Иванушка, далеч от нас, в Омск – Вера въздъхна. – Времето минаваше, а Льоня не отстъпваше. Сама ходех до Омск да виждам Леночка и детето. Не живееха богато, но не бяха и съвсем бедни. Докато Андрей, бащата на Иванушка, не се помина – Вера отново попи очите си с кърпичката. – Внезапно. Излязъл за работа, а после от обекта се обадили на Леночка, че е починал. Инфаркт. На трийсет и осем години. 

Вера въздъхна и се съсредоточи върху чашата си. Значи ето откъде Иван говореше български така добре. На практика, той имаше руска кръв само в една четвърт. Майка му беше наполовина българка, а баща му – изцяло. Възрастната жена гледаше в чашата си, все едно виждаше нещо много мрачно там. 

- Проклетата му фамилия – каза тя тихо и сълзите сами започнаха да се стичат по страните й. 

Пресегнах се и хванах ръката й. Тя ми кимна тъжно и я стисна. Помълчахме така, а аз се зачудих какво ли беше да имаш баба? Родителите ми се бяха запознали в дома за сираци, където са израснали и се бяха зарекли, че децата им няма да имат същата съдба като тях. Обаче когато баща ми си отиде бях само на седем и двете с майка ми бяхме цял живот сами. 

- Проклетата му фамилия уби детето ми – продължи Вера тъжно своя разказ. – Отидохме с Льоня на погребението, разбира се. Леночка беше там, с празни очи изпрати мъжа си в последния му път. Погребаха го в България. А Иванушка, все едно за един ден се беше превърнал от дете в мъж. Опитваше се да дава кураж на майка си, но напразно. Още тогава видях, че дъщеря ми е черупка, но вярвах, надявах се, миличка – тя ме погледна с такива тъжни очи, че и моите се насълзиха. – Отказа да дойде при нас в Москва. Върна се в Омск с детето – Вера поклати глава тъжно. – Сама искаше да се блъска. А Льоня, той… не искаше нищо да му напомня, че Андрей, бащата на Иванушка е съществувал. Искаше Леночка да си върне старата фамилия и детето да бъде записано като Иван Воронцов. Леночка категорично отказа да го направи. Отказа да вижда дори мен. Почти година се блъска сама там, в Омск, докато един ден Иванушка сам не ми позвъни от нейния телефон. Беше я намерил мъртва, уплашил се и се сетил за мен. Тръгнах с първия полет. Лекарите казаха, че сърцето й просто е спряло от мъка. Имаше такива случаи. На девет месеца от смъртта на баща си, Иванушка загуби и майка си. Двамата с Льоня го взехме при нас, но той не отстъпи от своето. Насила смени фамилията му, уж за да го направи наследник на петролната си империя. Иванушка не искаше, противеше се, но какво може да направи едно петнайсетгодишно момче? – Вера млъкна и се заслуша във виковете, които през последните няколко минути бяха станали още по-силни. – Те не се разбираха. Льоня не спираше да го нарича „българско копеле“. Не го разбирах. Та Иванушка му беше внук! Но не, за него детето си остана символ на провала му като баща. Напомняше му за скъпата ни дъщеря. За случилото се. Иванушка търпя, плачеше тайно. А когато навърши пълнолетие и постъпи в института да учи право, затвори тази врата и повече никога не се върна. Работеше и учеше, отказваше да приеме каквото и да е от мен. Но поне приемаше да се видим от време на време. А на дядо си не е казал и дума от оная сутрин. 

Вера наведе глава и постоя така. Бях твърде шокирана, за да коментирам случилото се. Мислех си, че моето детство е било гадно, а ето че се оказа, че Иван не беше имал по-хубаво такова. Когато възрастната жена отново ме погледна, в очите й имаше още сълзи. 

- Благодаря ти, мила, че го доведе дотук! За мен това значи много – тя направи пауза и се заслуша във виковете – за нас. 
- Благодаря, но аз нищо не съм направила. Той сам реши… 
- Не е нужно да правиш нищо, мила! – усмихна ми се Вера тъжно. – Нужно е само да се погледнеш в огледалото. Ела! 

Тя ме подръпна да стана и я последвах през плетеница от стаи. Когато най-накрая спряхме, Вера извади един ключ от джоба си и отключи масивната врата пред нас. Зад нея се криеше стая тапицирана в лилаво. Огромно легло с балдахин, като от приказките с чаршафи и пердета в люляково, светло лилави тапети и прекрасна гледка към градината. Погледнах Вера учудено, а тя каза тъжно:

- Това трябваше да е стаята на Леночка тук. Тя толкова обичаше лилавото… обаче така и не можа да види стаята. Льоня купи проклетата къща след като… - тя тръсна глава.- Няма значение. Доведох те тук, за да видиш това. 

Тя посочи стената до вратата. Направих няколко крачки вътре и погледнах. Имаше портрет на жена. Тъмна вълниста коса, чертите на Иван и яркозелени очи. Приближих се да разгледам по-отблизо. 

- Да, да, мила моя. Имаш същите очи като нея – каза Вера и сложи ръка на рамото ми. – Иванушка просто е видял у теб частица от майка си. Вероятно затова ти помага. Един Господ знае как са живели там, в Омск, след смъртта на Андрей. Внукът ми не обича да говори за това, но едва ли е било охолно. Но помага на всички, винаги когато може. Такъв си е. 
- Имам същите очи и като вас… теб.
- Така е. Много рядък цвят. Вероятно затова Иванушка се е сетил за майка си и е дошъл тук. 

Вера млъкна и се заслуша. В къщата беше настъпила тишина.

 - Час и половина – отбеляза тя полугласно, – по-малко от предходния път. Е, мила, вече знаеш защо твоят нов приятел носи руска фамилия, а е с български корени. И защо не иска да има нищо общо с дядо си. Проклети пари… какво не бих дала да ги видя двамата на една маса – тя изтри няколко сълзи с опакото на ръката си. – Тогава ще мога да умра спокойна…

Двете излязохме от стаята и Вера отново заключи вратата. После целуна ключа и го прибра някъде в джобовете на сакото си. 

- Да вървим, мила. Дойде нашето време. Тези двамата имат нужда от студен душ.