Наскоро,  моята най-добра приятелка Гери,  се върна от Америка с прекрасна картина.

    Като я гледах се наслаждавах от мисли, така че слюнката весело подскачаше в гърлото ми. Накара ме да се изправя с краката нагоре, след това да се обърна както си бях и да подсвирна оптимистично с уста.

   На бледожълтият фон на картината бяха нарисувани три обемисти ябълки, които подтикваха моето творческо въображение към нови надежди. Някъде, в дълбочината, процъфтяваше илюзията за сочен и вкусен плод на моята изобилна трапеза.

   Изобилна трапеза, ха... Но в друг свят. Да кажем, в света на приказките.

   Поне въображение имам достатъчно, да се видя след десет години. Един човек с озлобени очи, който ще стане съмишленик на надеждата. Човек, който ще може да събере в багажника на колата си в компания с вехтории и ще тръгне по света, за да ги продава за някой друг долар.

   Каква вятърничава лудост! Изобилна трапеза, ха... Но без златното покритие на парата, пардон, конвертеруемата, която няма стойност, като че ли никак не върви! Но ако я имаше, чрез изкуственото въображение, че работиш много, ще си сложиш капелата и ще тръгнеш по света с нови надежди.

   Моята приятелка, сещате се,  дето ми донесе картината, разказа интересен парадокс. Представете си, една Танзания, която и на картата трудно може да се намери, родили се дете, тутакси му пускат в кесията двадесет  хиляди долара. Тогава,  нека да му е лошо, е хей...

   А нашите деца дори нямат изобилие на трапезата си!...