Злато
Бурята не даваше никакви признаци да отшумява. Дъждът тряскаше по прозорците и напрягаше допълнително Златомир. Дядо му продължаваше да диша тежко и учестено и да изпуска от време на време по някой задавен шумен хрип. Бълнуваше, но думите му се завличаха и не се разбираха, а от болката бързо и замлъкваха. Злати за пореден път се запита къде се бяха запилели родителите му. Трябваше вече да са тук с някой доктор и лекарства. За няколко часа, през които ги нямаше, нуждата на дядо му от медикаменти се бе превърнала в нужда от ковчег. Момчето си пое дълбоко дъх и се опита да се успокои. Обаче проклетите гръмотевици и дразнещият шум на удрящия се в прозорците дъжд го подлудяваше. Старата рецепта за сваляне на температурата с оцет не помогна на дядо му, но пък допринесе за „приятния" аромат в стаята. Сега освен онзи специфичен мирис на старост, който всички стари хора неизменно придобиваха и който ги следваше и напомняше на останалите, че са към края на живота си; освен киселия мирис на ...