„Знаеш колко те обичам, нали?”- шепнеше ми Самотата.

„Разбира се”- отговарях ù без глас, без думи, в главата си. Бях сигурна, че ме чува. Нали беше вътре в мен?

„Разбира се, че ме обичаш. Очевидно много. Винаги си тук. Когато него го няма. А него почти винаги го няма. Преди месеци беше тук поне за час-два, а сега изобщо изчезна. Изпари се. А ти си тук... до мен. Винаги до мен. Спиш в леглото ми през безсънните ми нощи, вървиш до мен в празните ми сиви дни. Чувствам те всеки миг, Самота, вътре в мен, там, където бе той някога. Ти си единствената, която е до мен, Самота, и единствената, която ме обича...”

Осъзнах, че крещя. От болка. В мислите си. От устните ми не излизаше нито звук. Нали така трябва? Да мълча и да се преструвам на щастлива, когато всъщност ми стене, умира, крещи. Усмихвам се. Смея се. Излизам с приятели. Щастлива съм. Фалшиво щастие. Измамни усмивки и смях. Никой ли не вижда сълзите ми и пулсиращите ми рани зад тази маска и този фалш, Самота? Само ти. Единствено ти. Винаги ти.

„И аз те обичам.”