Ти ме гледаш така въпросително, че и без думи мога да усетя твоя упрек. Може би с право, а може би и без да знаеш защо. Очите ти пронизват моите и бавно вледеняват цялото ми тяло. Те ме питат за причината, а скритата болка в тях подсказва, че вече разбираш. Не зная дали да го кажа с думи, ще има ли някакъв смисъл. Тръпки полазват цялото ми тяло, а ти настояваш за истината. А аз не зная как да ти я кажа - дали да бъда състрадателна или да постъпя като теб...
   Обичах те, но няма вечна обич, няма прошка до безкрай. Подобно на болката всичко претръпва - обич, омраза, желание, мъка... Надеждата само все така глупаво вярваше - в теб, в мен, в спомените за нас. Заставах до теб, а ти все не виждаше. Говореше с мен, а аз все още те търсех. Вървярхме по пътя към общото щастие, но безвъзвратно объркахме посоките. Не успя да признаеш своите грешки, не понесох да бъдеш толкова леден. Стената между нас растеше, но не попречи на нашия сблъсък. Любовта и болката станаха съперници след години "щастливо" съжителство. В последната битка любовта се предаде, направи място на болката. А тя, тя беше по-силна от нас, от самата надежда.
   Тогава и аз се отказах - наранена, обидена, уморена... Уморена от безкрайната роля, от всички премълчани думи, от скритите сълзи, от ината да бъда с теб и да те обичам. А ти какво направи - стоеше, гледаше и се примиряваше с общото нещастие. Криеше се зад твоята гола любов и мислеше, че тя е достатъчна и дори не видя, че любовта си бе отишла, уморена от нас самите.
   Без повече думи, обръщам ти гръб и си тръгвам, по нов път, към нова надежда. Оставям ти нашите спомени, вгледай се в тях и може би ще разбереш, че и любовта се уморява.