2.09.2007 г., 0:08 ч.

Знаеше... 

  Проза
1115 0 2
2 мин за четене

- Хей, госпожице! Защо сте така млада и сама?

Забързваш леко.

- Госпожице!

Усещаш студените капки дъжд. Продължаваш. Не си уплашена, просто този явно няма какво друго да прави.

- Не желаеш ли да споделиш?

Тръгваш към пазара. Там има хора и той няма да тръгне след теб. Наближаваш, но все пак извърташ глава за да видиш дали е зад гърба ти. Не. Стъпка, след нея друга и постепенно бързината им се нормализира. Мирис на пица и цветя. Разминаваш се с някой, после с още един и вече виждаш светлинките на светофара. Зелено е, но решаваш да не тичаш. Стъпваш на бордюра. Лампичката става тъмно жълта. Секунда, секунда, секунда. Размито червена. Колите минават и пръскат новите ти евтини дънки с мътна вода от локвите. Решаваш да не чакаш и тръгваш надясно. Вървиш, а хората не те поглеждат. Няма и какво да видят.

Не мислиш за нищо. Не обичаш семейството си и то не те обича. Нямаш приятели. Не държиш на никого. Не те е страх от болка или поне така си си наложила. Изобщо не те интересува дали си жива.

Пред теб има само мокър асфалт и светлини, които се блестят в него. Крачките ти са малки, ръцете скръстени, главата покрита с качулка. Отново светофар. Можеш да минеш, но изчакваш зеленото. Колите спират, обръщаш се към тях и виждаш отражението си на лъскавите стъкла. Малка и бледа, лице, в което не намираш нищо и ти е толкова познато, че ти се струва нереално. Шофьорът в колата натиска нервно клаксона и те изважда от моментния унес. Машинално раздвижваш крака и те отнасят тялото ти до следващия тротоар. Тясно е, до теб има телена изкривена мрежа и малка бяла къща. Продължаваш.

Очертанията на старото ти училище стават все по-ярки. Малката уличка, успоредна на двора. Не си идвала от месеци, може би вече година. Вмъкваш се през входа за колите. Бледо кафява, с изпочупени прозорци, заменени от дебели картони, сградата си стои, без да се е променила особено. От пейките са останали само железата, в изкривената маса за тенис се е събрала локва, непрекъснато обезпокоявана от малки болезнени капчици... Замъглени спомени се осукват около кичурите на косата ти. Нямаш време да ги забележиш.

Обръщаш се и се постараваш на лицето ти да се изпише изненада. Знаеше, че той върви след теб. Побягваш. Така изисква сценарият. Чуваш разплискващата се вода изпод тежките му зачестяващи стъпки. Искаш да свърши, но продължаваш да тичаш.

Виждаш ъгъла. Завоят е рязък и с лявата ръка се хващаш за мократа грапава стена. Усещаш как кожата ти се раздира... а после той те хваща през корема и прогизналите му дрехи се залепват за твоите.

© Дани Николова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • "Така изисква сценарият." - !!! Гениално, едно единствено изречение което казва разкрива рязко и почти неочаквано това което е в душата на лирическата героиня.

    Тоя разказ ме гръмна (не че другите не ме гръмнаха). С всеки абзац, с всеки ред сякаш спираш времето, целия свят изчезва и се потапям в някаква затворена, стерилна, сякаш напълно отделена от сюжетната линия камерна съновна и романтична атмосфера. Описанията ти са като на малко дете което сочи с пръст към небето и казва на майка си "мамо, мамо... онова челвено е като нишестето което баба готви".
  • това ми напомня на лафа за кокошката,която докато бягала от петела си мислела "А дали не бягам прекалено бързо?"
Предложения
: ??:??