22.05.2020 г., 13:34 ч.

 Звярът и Лястовицата - 1. Звярът от Севера 

  Проза » Повести и романи, Фантастика и фентъзи
1221 0 9
Произведение от няколко части
21 мин за четене

От всички сказания на шир и длъж няма история по-известна и по-затрогваща от легендата за Звяра и Бялата лястовица. Не сте ли чували за нея? Елате насам, тогава, защото тя е на път да се разиграе пред очите ви.


***
1.    Звярът от Севера

 

  Слънцето се издигна бавно от морските дълбини, приветствано от жалния крясък на чайките. Златните му лъчи окъпаха старите каменни покриви на Сефис и позлатиха кулите на имението, изпъчило гордо стени на близкия хълм. Скоро утринното небе се оцвети в най-чистия и нежен оттенък на розовото, чиито единствен съперник бяха бузите на хубавата девойка, която в момента се наслаждаваше на калейдоскопа от цветове и светлина седнала на керемидите на най-високата крепостна кула. 


  Лорелей не можеше да си спомни кога точно започна този неин сутрешен ритуал. Може би малко след смъртта на майка ѝ? Или пък беше след първия бой, който скъпите ѝ полу-брат и сестра ѝ бяха хвърлили? Наистина не можеше да си спомни. А и нямаше значение. Важното беше, че от момента в който стана достатъчно голяма да ходи сама, тя идваше тук всеки ден, за да поздрави новото утро. Красотата и чистотата на изгрева ѝ даваха надежда. Надежда, че някъде там, отвъд сивите стени на пристанището, лежеше един прекрасен, мистериозен и по-честен свят, в който си заслужаваше да живееш. Тя обичаше тези кратки мигове покой. Те бяха единственото нещо, което правеше изминалите двадесет години в този ад поносими.


  Поемайки с пълни гърди от свежия студен въздух, Лорелей въздъхна и се изправи. Утринният вятър се заигра с няколко немирни кичура, които се бяха измъкнали от плитката ѝ. Беше време да слезе долу, в реалния свят. Обикновено не би имало значение дори да я нямаше цял ден. Това даже би било идеалното решение на всичко – да стои далеч от пренебрежителния поглед на лорда, от емоционалните изблици на сестра си, от вулгарните погледи на рицарите. Но не и днес. Днес беше специален ден – вторият принц се завръщаше победоносно от похода на Юг. От вчера вечерта черните точки на корабите се открояваха на хоризонта, а в момента гора от плющящи платна изпълваше пристанището, чакайки подходящия момент да стовари видните гости на брега. 


  Имаше работа за вършене.


  Лорелей пробяга надолу по старото скърцащо стълбище и прелетя през притихналите зали на спящия замък. Господарите все още не се бяха събудили и само една-две прислужници се щураха насам-натам, изпълнявайки утринните си задачи. Когато някой забележеше слабата тичаща фигура, извръщаше поглед и много често думата „мелезът“ биваше прошепвана с явна ненавист. Лорелей не им обърна внимание. Така или иначе, това беше ежедневието ѝ. 


  Пътят до града ѝ отне повече от час, но определено си заслужаваше. Леко задъхана и с блеснали очи, Лорелей се наслаждаваше на гледката – празничните флагове, висящи над улиците, шарените пролетни венци по вратите на магазините и ведрият смях на хората около нея. Далеч откъм пристанището долетя звукът на рог, съобщаващ че принцът най-сетне е стъпил на сушата. Смесвайки се с възбудената тълпа, Лорелей си проби път към предните редици с поруменели бузи и препускащо сърце, изпълнено с невинните чувства на всяка друга девойка в момента. 


-    О, боже! Това е Златният Лъв! – изписука пълничко луничаво момиче до нея. – Той е толкова млад, няма още и двадесет и пет, а предвожда цяла армия!
-    Толкова е красив! – допълни друго момиче и изпърха с клепки. – Досущ като полу-боговете от старите легенди!
-    Глупаво девойче – засмя се старец наблизо, - само външния вид гледаш. Да знаеш, принцът е истински герой. Той смаза нашествениците от юга, нищо че го превъзхождаха трима към един. На туй му казвам аз истински мъж!


  Докато слушаше бърборенето на тълпата Лорелей почувства как сърцето ѝ трепва. Никога не си бе и представяла, че ще присъства на подобно грандиозно събитие. Това щеше да е най-паметния ден в живота ѝ.


  За съжаление тя все още нямаше и представа колко е права. 


  Внезапно бурни овации изригнаха надолу по улицата. Гръмовният шум погълна всеки друг звук. Земята потрепери под тътнещите стъпки на маршируващите войници. На чело на колоната яздеше блестящ рицар. Лъскавата му броня отразяваше слънчевата светлина като огледало. Червеното му наметало шумолеше като птичи криле, подето от вятъра. Освободена от затвора на шлема, дългата до раменете златна коса падаше на вълни около красивото му лице. Обагрена в алено превръзка опасваше челото му, прикривайки геройските рани от битката. Въпреки това в синьо-зелените му очи блестеше радостен смях и нежна усмивка цъфтеше на устните му. Следваше го колона от рицари и оръженосци, всички в лъскави доспехи, махащи на тълпата, понесли шарени знамена на рамо.


  Лорелей дори не смееше да мигне от страх да не пропусне нещо. Всичко беше толкова пъстро и разкошно! Хората крещяха с цяло гърло:


-    Да живее негово имперско височество! Да живее принц Лионел, Златният Лъв!


  Внезапно обаче сред тъпата се понесе полугласно мърморене. Постепенно ликуването замря, задушено от шепот и съскане.


-    Богове, онзи кой е?!
-    Прилича на някой демон!
-    Колко отвратително! Какво си мисли че прави? Дори не се е помъчил да почисти кръвта?!


  В края на лъскавата процесия се зададе втори ездач. Ако принц Лионел беше слънце, заслепило тълпата с нежната си светлина, то този мъж беше кошмар от дълбините на най-мрачната нощ. Бронята му бе с цвета на сажди, цялата покрита с големи ръждиво-червени петна. Аленото му наметало бе мръсно и изпокъсано и висеше зад него подобно на прилепови крила. Също като принц Лионел, мъжът беше без шлем, който да прикрива чертите му. Или поне това би бил случаят, ако той не носеше черна маска, която скриваше очите и лявата страна на лицето му. Това, което се виждаше, бяха единствено волевата брадичка и здраво стиснатите устни, лишени дори от помен за смях. Късата черна коса, която стигаше едва до ушите му, приличаше на разрошени след буря гарванови пера. Лявата му ръка почиваше на седлото на бойния му жребец – животно също така лишено от емоции като господаря си. След рицаря се тътреха войниците му, жалка имитация на бляскавата група от преди малко. Наметалата им бяха скъсани, парчета от броните им липсваха, а ръждиви петна покриваха всеки сантиметър от доспехите. Въпреки това, те вървяха с решителна стъпка и високо вдигнати глави, а в очите им се четеше непоклатима решителност. В самия край на процесията трополеше покрита каруца, карана от младо момче, може би четиринадесет- и ли петнадесетгодишно. Дори неговите дрехи бяха прокъсани, разкривайки ризницата под тях. 


  Тълпата извърна очи с погнуса, но шушукането, подобно на вятър в листака, не спря, а дори се усили.


-    Това са черните рицари на Норден.
-    Чух, че предводителят им е жив демон. Той е безпощаден дори към жени и деца.
-    Казват, че даже посича бебета в люлките им.
-    Боже мой! Какъв ужас! И като си помисля че подобен звяр е роднина на принц Лионел…
-    Ш-ш-ш, тихо! В жилите му тече кръвта на копеле. Не бива да говорим повече.


  Мърморенето на тълпата мина покрай ушите на Лорелей. Тя несъзнателно стисна юмруци, а гърлото ѝ се сви. Горките хора. Те бяха точно толкова герои, колкото и лъскавите си събратя. Те не заслужаваха подобно отношение! Разстроена от безсилието си, девойката въздъхна дълбоко и си проби път през тълпата, изтласквайки на заден план тъжната процесия и мрачните си мисли.


  Улиците пустееха и единствено далечните викове свидетелстваха, че това не е някой изоставен призрачен град. Лорелей се промъкваше през тесните сокаци докато не стигна до спретната бяла къща. Надписът на фасадата гласеше с лъскави букви „Сер Леви, медик“. За съжаление „м“-то отдавна се беше изгубило, вероятно в джоба на някой, който не можеше да различи месинг от истинско злато. Младата жена се усмихна и задумка по вратата.


-    Учителю, аз съм! Отвори!


  Никой не отговори. Вероятността учителят ѝ да е излязъл навън с тълпата се завъртя за миг в главата ѝ, но не се задържа дълго там. Познаваше го твърде добре.


-    Учителю, животът ти ще се скъси, ако продължиш да ставаш толкова късно! – извика тя и този път кракът и се стовари върху бедната врата.


  Вътре в къщата нещо изтрещя. После един от прозорците на горния етаж се отвори със замах и в рамката се показа снежно-бяла грива.


-    Коя е тази неблагодарна ученичка, която кълне учителя си на смърт? – пискливият глас на стария мъж се понесе над тясната уличка.
-    Не се ядосвай, учителю, или ще ти излязат още повече бръчки – усмихна се Лорелей и му помаха щастливо. – Ти беше този, който ми нареди да те събудя преди обяд на всяка цена.
-    Милостиви светии! Момиче, кое време е? Какво стана с процесията?
-    Вече се запътиха към замъка.
-    Хиляди дяволи! Защо се забави толкова?! Ще закъснеем! Какво чакаш?! Отивай отзад да приготвиш колата. Нямаме и секунда за губене.


  Реакцията му малко учуди Лорелей, но тя само сви рамене. Беше свикнала на странностите на учителя си. Скоро малкото сиво магаренце беше впрегнато в каручката, точно на време, за да посрещне разчорления си собственик. Сер Леви се появи на задната врата, превит под тежестта на голям чувал. Две други торби, пълни до пръсване с шишенца и мазила, лежаха в краката му. Лорелей му помогна да натовари всичко в колата и сама се качи отзад. Старецът изсвири шумно и малкото магаренце затрополи нагоре по хълма към господарското имение.


  Това, което ги посрещна, когато приближиха портите, беше пълен хаос. Около замъка бе изникнала гора от бели палатки, които липсваха тази сутрин. Жални стенания и викове се носеха от вътрешността им. Слуги се щураха между имението и палатките понесли кофи и чисти ленени чаршафи.


  Виждайки всичко това, Лорелей пребледня.


-    К-как е възможно!? – гласът ѝ потрепери. – Нали току що на парада…
-    Това са били по-представителните – изръмжа учителят ѝ и запретна ръкава. – Останалите са били докарани тайно през западната порта. Стига си се заплесвало, момиче, имаме работа за вършене.


  Думите му я отрезвиха. Тя му помогна да разтоварят колата. Преметнала през рамо торба с лекове, девойката тъкмо преглеждаше за последен път шишенцата, за да се увери, че има всичко необходимо, когато силен крясък я закова на място.


-    Хей ти, мелез, какво правиш там?


  На няколко крачки от нея се извисяваше млад мъж на двадесет, най-много двадесет и две, години. Облечен в изискани одежди, той имаше благородна осанка и първите признаци на още по-благородна двойна брадичка. Очите му изгледаха с презрение Лорелей от главата до петите и той изсумтя пренебрежително.


-    Лорд Ронан – гласът ѝ леко трепна, – тъкмо щях да помогна на майстор Леви със…
-    Стига си общувала със селяните, и без това си достатъчно мръсна. Струпа ни се твърде много работа. Върви да помагаш в северното крило. Тръгвай веднага!
-    Да, милорд – Лорелей направи реверанс и хвърли извинителен поглед на учителя си. 


  Старецът само ѝ махна с ръка да върви и тайно направи неприличен жест в широкия си ръкав към младия благородник. Без да се бави повече, Лорелей побърза към северното крило. Противно на думите на младия лорд тя не срещна жива душа по пътя си. Къде изобщо трябваше да отиде? Като че ли за да отговори на въпроса ѝ, грозен крясък долетя от най-далечната стая в ляво. 


-    Глупави жени! Ако имате време да се суетите и припадате, по-добре вървете да се погрижите за хората ми!


  Вратата се отвори с трясък и две прислужници излетяха навън. Едната подсмърчаше, влачейки другата със себе си. И двете изглеждаха така, сякаш бяха на път да ревнат с глас всеки момент, а лицата им бяха толкова бледи, като да бяха видели самият дявол. Сърцето на Лорелей запрепуска като кон в гърдите ѝ. Не искаше да влиза там! Онзи мъж беше груб и страшен. Но Ронан ѝ беше заповядал. Ако не отидеше, щеше да си има неприятности. Лорелей стисна зъби и се насили да пристъпи напред.


  Просторната стая беше почти напълно празна. Виждаха се само широко легло и един прост дървен стол. До тях стоеше голяма дървена вана с гореща вода, от която се вдигаше пара. На леглото, с гръб към нея, седеше мъж, все още в броня. В момента в който Лорелей пристъпи прага, мъжът трепна и настръхна, подобно на диво животно, ослушващо се за ловеца.


-    Джесъп, мързеливо момче, най-накрая реши да се появиш! Еле да ми помогнеш да се измъкна от тези проклети железа. 


  Гласът му беше дълбок и я стресна, но тонът му, макар и груб, криеше закачлива нотка. Може би трябваше да използва момента докато рицарят бе все още спокоен и не крещеше. Девойката се приближи плахо и направи дълбок реверанс.


-    Простете ми, милорд. Младият господар ме изпраща. С какво мага да ви услужа? 


  Думите ѝ изненадаха мъжа. Той се извърна рязко и тя най-накрая успя да зърне лицето му и черната маска, която скриваше чертите му. Мъжът пред нея бе не кой да е, ами печално известният Звяр от Севера! Лорелей усети коленете ѝ да омекват, но тя се насили да остане неподвижна. 


-    О-охо, никакво треперене и припадане този път, а, момиче?! – гласът му бе пропит със сарказъм. – Тъй като Джесъп се е запилял някъде и ти ще свършиш работа за сега. Ела и ми помогни да сваля тази купчина желязо.


  Заповядвайки на краката си да се движат, Лорелей се изправи пред страшния мъж. Тя внимателно постави торбата си на пода и коленичи пред него. Мъжът вече беше свалил сам дебелите си метални ръкавици и предпазителите за краката. Нагръдника, предпазителите за ръцете и нараменниците обаче все още си бяха по местата. Без да се замисля много, Лорелей посегна към левия нараменник и дръпна каишите, които го придържаха. Незабавно една тежка ръка я запрати към стената.


-    Глупаво момиче! – изрева мъжът. – Внимавай къде пипаш! Никога ли не си сваляла броня до сега?
-    Н-не, милорд – вцепенена, Лорелей успя само да прошепне плахо и преглътна напиращите сълзи.
-    Милостиви светци, дайте ми сила! – рицарят въздъхна и поклати глава. – Слушай, момиче, колкото и да не ми се нрави идеята, имам нужда от помощта ти. От сега нататък ще следваш точно указанията ми. Разбрано?


  Лорелей бързо кимна и изпълзя предпазливо обратно към мъжа, боейки се от гнева му. Под напътствията му тежките доспехи бяха свалени парче по парче, следвани от подплатения гамбезон под тях, докато мъжът не остана само по тънка долна риза. В този момент девойката осъзна защо мъжът бе реагирал толкова грубо преди малко. Цялото му ляво рамо бе оцветено в кафяво-червения цвят на засъхнала кръв. Той беше ранен!


-    Хей, само не припадай сега, момиче!


  Гласът му я разтърси и тя вдигна глава. Очите им се срещнаха за пръв път. Неговите бяха сиви като зимното небе и също толкова студени. Тя преглътна с мъка и поклати глава.


-    Няма, милорд.


  „Като медици трябва да поставяме живота на пациента на първо място. Всичко останало идва след това.“ Думите на учителя ѝ изпълниха съзнанието ѝ. „Пациентът е на първо място“ повтори си тя отново и отново, опитвайки да потуши страха в гърдите си. Лорелей грабна торбата си и чевръсто започна да вади разни неща от нея – ножици, бинтове и мехлеми. Докато тя се суетеше, мъжът, леко изненадан, не я изпускаше от поглед. 


-    И какво си мислиш че правиш, момиче?!
-    Каквото са ме учили, милорд. Моля за извинение, ще се наложи да срежа дрехата ви, за да почистя раната.


  Като каза това, тя взе ножиците и ги приближи към плата, но мъжът сграбчи дланта ѝ в желязна хватка. 


-    Искаш да ми кажеш, че имаш познания в лечителските изкуства? – в тона му личеше явно недоверие и Лорелей можеше да си представи защо.


  В Лимерия почти изключително мъже ставаха лекари и хирурзи. На жените им беше позволено да бъдат единствено акушерки или, най-много, да приготвят домашни цярове за прости всекидневни болежки. Лорелей започна да се паникьосва. Ако Звярът от Севера решеше, че действията ѝ го обиждат, можеше да изгуби главата си! Въпреки това, тя не можеше просто да изостави ранен човек и да си тръгне. Сигурно го болеше много. Ако избягаше точно сега, щеше да разочарова учителя си. Още повече, да се държи като страхливка щеше да разочарова нея самата. За това тя призова цялата вола и смелост, с които разполагаше, и отговори:


-    Да, милорд. От няколко години помагам на един от градските лекари. За това имам основни познания в медицината.


  Острият поглед иззад маската я изучаваше известно време. После мъжът кимна и пусна ръката ѝ.


-    Давай тогава.


  „Знам, че е страшен, но трябва да му помогна. Точно сега, аз съм единствената, която може да го направи. О, учителю, милостиви богове, закриляйте ме!“ Мислите ѝ препускаха бясно, но движенията ѝ бяха учудващо спокойни и рутинирани. Тя решително разряза ризата му, разкривайки гротескната бъркотия отдолу. Лорелей инстинктивно прехапа устни, за да не изпищи. Тялото, което видя, беше като наръчник по история на раните. Множество белези се кръстосваха върху маслинената кожа на гърдите и корема му. Един особено гаден пълзеше по дължината на ребрата. Няколко по-малки се виждаха на предмишниците му. И все пак, най-страховитият в момента беше и най-новият – точно от лявото му рамо стърчеше парче дърво с дебелината на палец. Лорелей замръзна за секунда. Никога до сега не беше виждала подобна голяма стрела! Тя бързо се опомни, грабна чисто парче плат и отвори едно от шишенцата. Стаята веднага се изпълни с острата миризма на силен алкохол. Тя изсипа малко на плата и се приготви да почисти раната, но рицарят отново сграбчи ръката ѝ макар и малко по-нежно този път.


-    Внимавай и гледай да не закачиш стрелата.
-    Знам, милорд – Лорелей си пое дълбоко дъх. – Съжалявам, милорд. Това ще щипе.


  След тези думи тя се захвана да почиства раната. За нейна изненада мъжът дори не трепна. Отстранявайки цялата засъхнала кръв, тя най-накрая успя да види цялата рана. Кожата около стрелата изглеждаше червена и силно подпухнала. Изражението на Лорелей се помрачи.


-    Боя се, че се е инфектирала.


  Спокойният ѝ делови тон накара мъжът да повдигне вежди, но маската успя да прикрие учудването му.


-    Разбирам – дойде лаконичният отговор.
-    От колко време стрелата е там, милорд?
-    Някъде около два, не, три дни.
-    Моля! – тя не можа да повярва на ушите си. – Милорд, можеше да получите отравяне на кръвта! Защо не извадихте стрелата по-рано?!
-    Нямах голям избор – думите му бяха строги, но не гневни. – Бързахме, а имаше други, които се нуждаеха от лекар повече от мен. Освен това, ако раната забере ще е по-лесно стрелата да се извади.
-    Но това е глупаво! Инфекцията може да се разпространи в цялото ви тяло и да ви убие! – възкликна Лорелей, неспособна да се сдържи, но веднага съжали за това. Забележката ѝ можеше да се възприеме като знак на неуважение. Богове, та тя се бе развикала на Звярът от Севера и го беше нарекла „глупак“! Главата ѝ съвсем скоро можеше да се търкаля на пода.
-    И, какво смяташ да правиш сега, момиче? – мъжът очевидно предпочете да не обръща внимание на грешката ѝ. – Стрелата трябва да се извади. По-добре отиди да извикаш учителя си.


  Вездесъщи светци, беше спасена! Лорелей нервно навлажни пресъхналите си устни.


-    Аз мога да извадя стрелата сама, ако ми позволите, милорд.


  Отговорът ѝ го стъписа.


-    Правила ли си го преди? – гласът му бе пълен с недоверие.
-    Не съм много веща, милорд, но все пак съм извадила три-четири стрели. От време на време тук стават ловни инциденти и…


  Неочаквано мъжът се засмя, карайки девойката да подскочи. В смехът му обаче нямаше и помен от злоба.


-    Тогава съм в твоите ръце, момиче.


  Лорелей замълча. Все още не бе прекалено късно да се откаже и да извика учителя си. Вместо това тя се разрови в торбата си и измъкна свещ и малък нож. Тя запали свещта, потопи ножа в алкохола и го поднесе към пламъка. Синкави езици облизаха острието за миг и после изгаснаха.


-    Какво правиш сега, момиче? – Лорелей успя да различи нотка на изненада под каменната му фасада, придружена с съвсем очевидна заплаха. – Няма ли просто да избуташ стрелата от другата страна?
-    Не мога, милорд. Костта пречи. Не се безпокойте, ще извадя стрелата без повече поражения за рамото и ще се погрижа за инфекцията. Сега, моля, захапете това и се опитайте да не мърдате, милорд. Ще боли много, но ви моля да потърпите. Обещавам, след това ще се почувствате по-добре.


  За секунда в сивите му очи се смесиха недоверие и желание за убийство, но те изчезнаха почти мигновено. Той послушно захапа парчето кожа, което тя му подаде. Студените ѝ пръсти докоснаха кожата му, а после острието се заби в плътта. Минутите потекоха бавно, всяка една с дължината на цяла вечност. Най-накрая метален звън оповести ударът на върхът на стрелата в пода. Сръчните пръсти бързо попиха прясната кръв и намазаха раната с някаква остро миришеща тинктура. Рицарят трепна леко, усещайки кожата си неестествено изтръпнала и студена навсякъде, където лекарството го докосна. За негова най-голяма изненада кървенето намаля. Лорелей извади тънка игла и дълга тънка нишка.


-    Сега ще зашия раната, милорд – изпревари въпроса му тя. – Този метод се използва на Изток. Ще ви боли по-малко от нажеженото желязо и ще остави по-малък белег.


  Рицарят не реагира и тя прие мълчанието му като съгласие. Девойката умело съши краищата на раната, намаза я с някакъв мехлем и уви рамото с меки бинтове. Когато приключи, мъжът изплю надъвканата кожа и вдигна здравата си ръка, за да избърше избилата на челото му пот. Виждайки леко треперещите му пръсти, Лорелей усети остро дръпване в гърдите. През цялото време той бе стоял съвършено тихо, без да помръдне и мускул. Желязната му воля бе достойна за възхищение.


  Девойката избърса ръцете си в парче плат и събра нещата си. После подаде на мъжа малко шишенце.


-    Опитайте се да не напрягате рамото и да го държите сухо поне следващите две седмици, милорд. За да предотвратите разпространението на инфекцията пийте по две капки от това всяка сутрин и вечер и правете на раната компреси с мед. Желая ви скорошно оздравяване, милорд.


  С тези суми тя стана и понечи да си тръгне, но голямата длан на мъжа се сключи около нейната за трети път, заковавайки я на място.


-    Почакай, момиче. Как се казв…?
-    Господарю, какво става тук?


  Откъм вратата долетя млад объркан глас. На прага стоеше момчето-кочияш, което Лорелей бе видяла на парада. Появата му ги стресна, карайки мъжа неволно да разхлаби хватката си. Сякаш чакала само това, Лорелей се отскубна от него и избяга бързо навън колкото я държаха краката, шмугвайки се между момчето и вратата. Вече бе стигнала края на коридора, когато бумтящия рев на мъжа накара стените да потреперят.


-    Джес, мързеливи хлапако, какво се бавиш? Бързо след нея!


  За жалост на Джесъп, докато изтича навън вече беше прекалено късно.

» следваща част...

© Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??