Душата моя, клета

иска някой да я поразшета,

малко ред в хаоса да внесе,

за да може някак и тя да разбере

къде съм аз в тази бъркотия,

къде от страх и ужас все се крия.

Но търси тя сама

и гледа уж светло, а тъма,

и се блъска в неща

без форма и големина.

Опипва въздуха като сляпа,

ръцете напосоки мята

И вика: Помогнете!

Елате! Разчистете!

Спри! Ще те чуят

и ей-сегичка ще нахлуят.

Аз не искам чужди тук.

Хаосът си е мой напук

на всички правила, закони.

Не желая ред да ме гони.

Когато аз реша, че ми е нужен,

ще извикам този неуморник тружен,

ще хванем заедно метлата

без надежда за отплата.

И чак тогава може би ще знам

и малко даже ще почувствам срам,

и леко ще се разгневя,

и слабо ще се разкрещя

на онзи, дето толкова време

в своя свят объркан дреме,

и ще му кажа най-учтиво:

Събуди се, дете поспаливо!

Виж, докато сладко спеше

без да знаеш бавно растеше

и сега си достатъчно голям

да се справяш с бъркотията сам.

Отвори очички,

протегни ръчички,

раздвижи краченца,

разтъркай бузенца,

Събуди се май вече.

Е, тръгвай, малко човече!