Миг от небесата;

шепот от мъглата;

красива вечност,

в омагьосващ здрач

съм в слепотата,

милувка в пустотата,

минаващ вятър,

но бленуван сън.

Сън сред глухотата

като нежност от луната,

разливащ мисли от незнаен свят.

Багри в сивотата,

изгарящи душата,

багри от оставащ,

но така далечен свят.

Звук в тишината,

сгряващ самотата,

самота разлята в една сълза.

Допирът на светлината

оплетен в тишината –

галещ полъх,

минаващ през плътта.

Миг изпълващ празнотата,

тъжна обич, неумиращ блян.

Обич, прегръщаща земята,

но кристално време, пропито в слепота.

Слепота живееща с пустотата,

в красива вечност, наречена тъга.

Щастие, идващо от синевата

една усмивка, но безброй звезди.

Малко пламъче, пронизващо тъмата,

една искра болезнено гори.

Една искра, там нейде, в тишината,

се превърна в неугасващ плам.

Плам, живеещ с красотата

на една усмивка от измислен свят.

Красотата на мига от небесата.

Красотата на две невидими очи.

Очи, сгряващи душата,

очи любими, но така далеч.

Очите на принцът от луната,

очи любими, родени от един копнеж.

Принцът изчезна сред тълпата.

Тълпа коварна, но нали…

той живее сред тъмата

на едно сърце, което тайничко скърби

Но всяка вечер, докосвайки луната,

то пак ще затупти, защото там сред тъмнината

то ще види две съдби.

Ще ги види как се носят под арка от цветя.

Ще ги види как минават по алеята на радостта.

Ще ги чуе как се смеят, как говорят, как шептят.

Ще ги чуе как живеят, как политат с нощтта...