Това е чат от откровение, което написах на един дъх. Досега не съм писла нищо, никога. Казаха ми да го продължа, да го довърша. Чудя се с трува ли си да му отделя време? Вие как мислите?
За мен
Отварям очи, слънцето прозира през клепачите ми. Сама съм, толкова сама, че чак го чувствам пронизващо в съзнанието ми. Всеки човек има такъв период от живота си, в който вижда самотата и я чувства дълбоко, дълбоко в себе си, сякаш цял живот ще е сам, сякаш е единствен на тази планета. Това е такъв момент от живота, в който всичко ти е наред и се чудиш какво да измислиш и изровиш от скучния си живот, за да ти стане интересно. В такъв един момент се раждат или най-гениалните планове и решения, или такива, които са способни да ти съсипят живота!
Ето го първия ден в новия, голям град. Почти не си го спомням ясно, само усещането се е стаило дълбоко в мен и го помня, а и сигурно никога няма да го забравя. То е нещо смесено между вълнение, тъга, страх и ентусиазъм. Какво точно правих, не си спомням, н ...