Във болка и мрак
отпускам се пак
и мисля за нея…
Една любов си отива…
Сърцето кърви,
душата загива
в море сълзи от ада
без шанс за пощада
аз умирам, за да живея,
както умира денят
и се ражда нощта…
Заспивам, без да мисля
какво ще ми се случи утре.
Смисълът изгубих
на живота безчестен.
Защо ми нея отне?
Защо друго не взе?
Веднъж така се влюбих
и не беше лесно…
Веднъж бях обичан
и се чувствах различен…
Защо ми даде щастие
толкова кратко, но силно,
оставило адските рани
в душата ми нежна
и мъка безбрежна,
и океан от сълзи
на смъртната болка,
и поглед към небето -
синьо почерняло…
И защо изпепели
една любов красива
с тоз огън от ада
на черното слънце
със черни лъчи…
Ти, Съдба!…
* * *
Във болка и мрак
отпускам се пак
и мисля за нея,
без която живея
в смъртта -
без душа и без чувства…
Със спомен
за погледът нейн
с очите й ясни
и усмивка прекрасна
на устните нежни,
които шептят:
"Обичам теб!"…
© Йордан Йорданов Всички права запазени