Поела по пътя прашен,
ходя с мисълта една,
колко тъжно е сега,
когато имам свойта свобода.
Обгръща ме мъгла, мека като
мъжката ръка,
ръка, която се протягаше за мен
преди повече от ден.
Мъката, с която ти ме запозна,
когато каза - "не оставам, а си заминавам..."
върви редом с мен в нощта.
Думите ми избледняват,
не отекват те сега,
не е, както беше, като казах ти със сълзи на уста -
"Остани, любими, разбиваш моята душа..."
Гласът ти избледнява,но не и твойта красота,
знам, че още помниш как вървяхме с теб ръка за ръка.
Свободни сме сега, но мислим един за друг,
за дни предишни, пълни с толкова красивите въздишки.
Времето лекува, брани нашите сърца
и колкото да се преструва, сърцето вика "Свобода."
© Деси Вълкова Всички права запазени