Ти чакаш своето момиче,

чакаш я на прага във дъжда.

Тя си цяла вир вода, а

по раменете спускат се къдрици

и мислиш "Двама сме, а в една душа".

Със студените си треперещи ръце

те е прегърнла през врата,

а вкусът на устните ù се разтапя във дъжда.

Преръщаш я и тръгвате, а вали, вали,

но нейното сърце и твоето в едно гори, гори.

И тоя дъжд струва ти се вечност,

като в черно-бял филм се чувстваш

и до забрава я целуваш, нали?

Вплела пръсти с косите ти

гали твоето лице, гледаш я

такава мъничка,  невинна,

по-нежна от дете.