Отгръщам нова страница зацапана с кръвта,
с душата на „искрено и лично” изгонена мечта.
Достатъчно ти подарявах и ден, и синева,
достатъчно сънувах изпокапали есенни листа.
Спрях се в мига на пречупващата се дъга,
там събирах за тебе своята мръсна тишина.
Обърсах с покривка от тъга чистите си устни
и оставих ужасни петна - прокажени и черни.
И сега изпращам мисълта за теб, неканена и гола,
да отиде да се изхрачи жлъчно някъде в хола.
Диваните нямат нова дамаска, но кого го е грижа?
Утре ще потърся някое старо парче плат в гаража. ...