Гнети ме, когато светът свойте звуци отприщва,
кална, премятаща каменни думи, бучаща река,
завряла от черни - изтръгната злост - коренища;
а го няма спокойният, плътен, пречистващ твой глас.
Гнети ме, отвсякъде чифти очи в мен се впиват,
сякаш съм в призрачна, дебнеща, гъста гора,
от таз дружелюбна потайност тръпки побиват ме;
твоят поглед ми липсва - искрено-стоплящо-благ.
Гнети ме от чужди ласкателства - мамещи букли,
неестествено лепнат додатък връз жива душа,
донагласяне чак до типа на страхотната кукла;
мен мили, понякога твърди, но твои слова ме тешат. ...