Нощта лениво се протегна в пухеното си легло.

Надигна се. Приседна.

Слънчев лъч надничаше през тъмното стъкло.

Той палаво разбърка рошавите ù коси.

А, тя, прозина се и запърха със сънени ресни.

Добро утро! Отново е ден!

Ставай, Сънло! Ела с мен!

Чакат ни такива приключения!

Няма място за съмнение!

Тя обаче, не се е разсънила.

Не е изпила сутрешното си кафе.

Къде се е разбързало Слънцето!

Май, с главата си не е добре!

Леглото я мамеше с пухкавата си мекота!

Слънцето едва се сдържаше, да не литне по света.

Тя не се почуди дълго. Махна вяло с ръка.

Отказа кафето и в леглото се навря.

Обви се до нослето. Сви се на кълбо.

Да върви където иска Слънчо!

Тя остава в мекото легло!