Думите не стигат!
Излишна е всяка строфа,
всяка рима, всеки стих.
Тази любов необяснима
вече месец вътре в нас гори.
Съдбовен ден, съдбовен час.
Срещнахме се двама - ти и аз.
Беше късно вечер,
звездите грееха над нас.
Погледнах те и в миг усетих,
че ти си този, който чаках
всеки ден и час.
След тебе дълго се обръщах.
Гласът ти шепнеше: - Ела!
Послушах своето сърце
и неусетно паднах в твойте ръце.
Ето ни сега,
луната грее с ярка светлина.
Гората пуста е,
ухаеща на самота.
Чакаща в нощта
да се слеят две тела.
За мене ти си всичко в този гаден свят,
ако един ден си отидеш,
ще те последвам.
От отвъдното до тебе ще вървя.
Нека всеки път,
щом протягаш ти ръка,
да те докосвам,
до тебе нощем аз ще спя.
Няма да допусна,
да съм без тебе в нощта!
Но до мен си ти сега
и ме докосваш с нежна, тръпнеща ръка.
Вземи ме!
Искам с тебе да горя!
Вземи ме
и свържи се с мен в нощта!
© Цветомира Тинкова Всички права запазени