Поставих подпис и записах
останалите живи в мен неврони
във книгата червена на душата...
И заповядах: "Пази ги, че не произвеждам вече!"
А днес, отново няколко измряха...
Тъгувам ли?! О, не! Нещата
не са със сложност на дилема,
а просто с малкото неврони из главата
решавам ежедневни теореми от живота...
Но теореми много, а неврони малко...
И ще е жалко ако няма кой с импулс
към мозъка да скача...:)
Реших и нерешимата задача.
В тефтер ги вписах, никой да не ги закача...
Да си стоят спокойно там,
а аз като прегрея... сладолед ще ям.
© И.К. Всички права запазени
Мариела... сладоледът в стихото е израз на една метафорична душевна свобода да се отделиш от случилото се, каквото и да е и да поемеш хапчица светла, усмихната красота от останалия свят.
Винаги ще има кой да те обижда, да те наранява, да ти се подиграват, да се опитва да те стъпче в калта и да ти мине няколко пъти отгоре... А Света си е хубав и цветен. И в природата е така - не може винаги да е слънчево, или да вали, но всяко проявление на времето, крие нещо красиво в себе си. Пожелавам ви успешен ден!