Една мъничка надежда тлееше вътре в мен,

че не след дълго ще дойде ден,

в който ще срещна тоя, който за мене е реден,

нищо, че в любовта трудно е да вярваш,

когато изплашен все от нея бягаш

и колкото и старателно да криеш,

независимо силата, с която себе си дори залъгваш,

уплаха те обзема дори и да не искаш:

ами ако сбъркаш?

В очите кристални капки отново се събират,

когато хиляди надежди в тоя час умират,

щом истината тежка те разбират:

“не е той” – те откриват

страх и болка… но отново

парченцата на разбитите мечти тука се събират.

Продължават те в теб да тлеят, не, не спират.

Душа, скована от неописуема тъга,

вперени очи в празната тъма,

но в едно-едничко нещо ще се уверят:

ще дойде ден и те ще пресъхнат,

защото всички тук очакват

да дойде ден, когато

на щастливците в многобройните редици

своето място те да заемат…