Играем си със огъня защото,
пожарникар ни води за ухото.
Той трябва да ни води май за друго,
но ако се случи, ще е чудо.
Къде у нас такова друго нещо?
Капем като разтопени свещи.
Летим като искрите из простора
с надежда да сме леко бели хора.
Казват, че когато нещо тлее,
то не изгаря, а конкретно грее.
Ние си гориме като факел.
Третият е в четата предател.
Държим пожарникаря за маркуча,
внимаваме и да не го усучем.
Вярваме на думите със пяна,
че още малко трудност ни остана.
Нас все в лъжи големи ни обличат,
които от телата ни се свличат.
Голеем, а се мислим за модерни
и на съдбата си, до гроба верни.
Пеем песен, как на змията
с крака ще и строшим главата,
а всъщност галим гадните влечуги,
за нашите страдания с заслуги.
Годините изтичат си в канала.
Европа цяла вече е разбрала,
че нас ни управляват идиоти,
алчни рекетьори, мафиоти....
Комедия за тях е тази драма.
Още колко, питам, ни остана?
Гарван ли, ни изкълва душите?
Колко още, ще ни дърпат за ушите?...
© Валентин Йорданов Всички права запазени
А за стихотворението - голямо БРАВО.