АНАКОНДА
Мъгла – огромна анаконда – свива
гигантските си пръстени край мен
и моят ден се дави в тъмно-сиво,
и хърка хоризонтът удушен;
и пукат натрошени кости-клони,
и стене смазан върбалакът стар,
и мътно свети люспестата броня
на изпълзелия от Дунав звяр.
А змийската опашка се извива
и влагата по люспите сълзи,
сребрист корем в могилите отрива,
пълзи по нивите, по мен пълзи;
и вледенява храсти и дървета
атавистичен страх от древността,
а кожата на звяра мътно свети,
пращи на тъмното поле костта,
и шушне мокро в старите трънаци
невидимият бавен ход напред
с една недоловима змийска грация
и красота, студена като лед.
Безкостна и безока, но могъща,
мъглата влачи тежка сива плът;
поглъща всичко – тоя свят поглъща
и си пробива през полето път –
безмълвна, безгръбначна, безпощадна,
гигантска анаконда-исполин,
запътена през ветренското пладне
към старите блата на княз Сребрин,
където шушнат старите тръстики
е гние стар камъш от векове,
и Сребърското езеро я вика,
и езерната влага я зове.
Тук, в корените на камъша, сива,
на тежки пръстени ще свие гръд.
Мъглата-анаконда тук заспива
за дълги дни.
До следващия път,
когато, сепната от леден вятър,
събудена от змийския си сън,
ще вдигне мокро тяло над водата,
ще изпълзи, разсърдена, навън
и ще поеме, мачкайки полето,
по билото на идващия ден,
а влагата по люспите ще свети
и моят свят ще хърка удушен,
и ще изтръпва ветренското пладне,
додето тя до Дунав допълзи
и слезе в тъмните подмоли хладни,
където старият й сън сълзи
и тежко капе във водата мътна
– отровата на змийски зъб ръждив –
и анакондата-гигант преглътне
замръзналия свят,
погълнат жив.
Отдавна вече в Дунава не влизам
и плисне ли вълната – бързам вън
– блестят из дълбините змийски ризи,
мъглите спят в подмола змийски сън.
© Валентин Чернев Всички права запазени