Блеснаха в нощта две сребърни сълзи,
отронени от две красиви ангелски очи.
Стоеше момиче между четири студени стени
и се луташе из живота, търсейки истини.
Още две сълзи бяха отронени,
заради дните в самота поробени.
Още две сълзи по бузите текнаха,
заради грубите думи, които в главата още отекваха.
Толкова мъка и тъга в тези красиви очи,
вече сякаш всеки с подигравка и пръст я сочи.
Нима виновна беше, че в сърцето си се сама се е скрила,
като вълчица, вечно търсеща вълка със закрила.
Ранявана милиони пъти, бягаше и искаше самота,
не защото на нея така ù е в угода.
Още две сребра в земята се разбиват,
още две предателски думи мислите заливат.
Дойде момче при нея, седна и я прегърна...:
"Ела, съкровище, в светлината да те върна..."
Клетото момиче не повярва за пореден път,
не повярва, че съществува човек да я отведе до Райския кът.
Дали не сбърка, дали беше права,
дори не стана ясно и момчето потъна във забрава.
"Нима това е твоята красота...?
Нима това желаеш, Господи, да съм сама...?
Не оставяй ме в тъга и самота,
покажи ми какво е и как да вярвам в любовта..."
И блеснаха в нощта две сребристи сълзи,
отронени от две красиви ангелски очи...
© Стоян Димов Всички права запазени