Животът е вековна каменна, сива арена,
напоена с тонове невинно пролята кръв.
Пропукани, покрити с мъх стените й стенат
и легенди страшни безмълвно шептят.
Отекват предсмъртни викове на гладоатори.
Човекът е убивал, за да не бъде убит.
Още звънтят доспехите тежки, метални,
в които бедните са загивали... като светци.
Стъпалата на трибуните, полусъборени,
помнят и пазят мириса на пот и парфюм.
Вятърът разнася по света тъжните спомени,
а снегът ги покрива, спокойни да спят. ...