Как искам дългите ми смолисти коси
да те обгърнат в миг блажен,
разпръснати над морно чело.
И тъжните, дори сълзливи листи
да ти напомнят в трепетния ден
за пламъче в гърдите - смело.
Но няма нищо толкова определено,
като съдбата наша - по сърце,
което мисли и до днес владее.
Ти позволи, макар смутено,
за обич да говорят две ръце,
в които светъл изгрев грее! ...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
Вход
Регистрация