Генка Богданова

Събота е. Баба Дана

да почисти се захвана.

Обу старите пантофи,

взе метла, парцали, кофи

и зашляпа към тавана.

„Празно място не остана!–

си мърмори баба Дана. –

Синове, снахи и внуци

трупат всякакви боклуци.

Всеки ден със тях се дърля,

днеска всичко ще изхвърля!

Стари куфари и чанти,

гуми – с джанти и без джанти,

цели купища играчки,

проходилката, тракачки…

Трупат вестници и книжки,

ще завъдим стадо мишки.

И чадъри, и капели,

стари дрешки омалели…

Ще разчистя всичко тука,

ще ги хвърля на боклука!

Ама първо ще почина

тук, на коша до комина.”

Коша прашен преобърна,

но под него снимки зърна.:

„ Божке, снимката с Йордан!

Млад, наперен и засмян,

аз  до него,  с рокля бяла –

като слънце засияла.

Туй са моите близнета –

пъргави като козлета –

миличките ми синчета

на почивка край морето.

Ето внучето ми сладко.

Гушнало се в мама, татко,

а очите му засмени.

Е, прилича то на мене.

Не, не стават за боклука!
Снимките се скрия тука,

в този куфар овехтял,

много пътища видял.

С него аз потеглих смело

към града от мойто село.

С него тате бил войник,

а пък брат ми – ученик.

С него на Йордан пристанах,

с него после майка станах.

Този куфар е безценен,

ще го пазя непременно!

Помня колко гневни думи

сипех аз за тези гуми,

за прашасалите джанти

и за джинсите с тиранти.

Но щом тука ги е скрил,

май нещо си е наумил

Никола, моя умен син –

а, той прибран е домакин.

В ъгълчето ще ги скрия,

с мушама ще ги покрия.

Тука скъпо ми е всичко:-

тази бебешка количка,

дървената люлка – конче,

плюшеното  сиво слонче,

проходилката позната-

с нея тръгнаха децата.

А пък тези дрешки сладки,

пъстри книжки и тетрадки –

да ги хвърля ще е грях,

аз самата ги прибрах.

Ами ако пак се случи

да си имам друго внуче?

Нямат място на боклука,

ще ги скътам ето тука.

Ето го чадъра стар,

беше верен мой другар.

Колко много тайни знае,

да го хвърля не желая.

Чантичката малка ,черна,

утре пак ще е модерна.

Бялата ми купи мама,

няма да я хвърля, няма!

И капелата ще скрия,

аз я купих на Илия

на моя скъп, покоен брат

докато беше още млад.

Ще запазя този спомен,

може да е  малък, скромен,

ала скъп ми е, не крия,

като братчето Илия.

Нищо – рече баба Дана. –

 за боклука не остана.

Що ли с младите се дърля –

нищо няма да изхвърля!

Тука всичко ми е мило,

всяка вещ е спомен скрила.”

Грабна пак метли и кофи,

шляпа старите пантофи

и по стълбището слиза

с напрашена бяла риза,

развълнувана, смутена,

баба Дана подмладена.