Балканът тази сутрин е осъмнал

загадъчно умислен и мъглив.

Застинал, мрачно натъжен – посърнал

стои на страж самотен, мълчалив.

Околчица отсреща, също тъжна,

унило среща утрото в мъгли.

От билото къдрица белоснежна

надолу бавно спуска се, пълзи.

През млечнобелия воал прозира

неясно очертаната снага.

Притихнала, смълчана – бледосиня

потапя се в нерадост и тъга.

– Защо тъгуваш, величие вековно,

защо посърнал днес е твоят лик,

за чий грях и падение греховно

проливаш сълзи ти във този миг?

– Годините, млади момко, много бяха,

пусиите, помня – кървавия бой.

Момчетата, хей там, до крак умряха –

неспирно бдя над техния покой.

– Юначе гордо, ти недей тъгува,

умряха те за наш`та свобода.

На този ден народът ни празнува –

почита подвига им и смъртта.

За миг Балканът под мъглите сиви

показа бегло своето лице,

но поривите плахи – боязливи

угаснаха под мрачното небе.

И буките вековни зашептяха

тревожно тихо тайнствени слова,

и урвите планински забумтяха

от тътена на призрачна тръба...

Пръстта ми, момко млади, е пропита

със на прославени герои кръвта,

затуй ми са по–скъпи и по–свидни

от всичкото най–свидно на света.

Ти, момко, питаш ме, защо тъгувам,

защо проливам сълзи в този миг.

На чий гроб във мъглите аз будувам,

защо ли е посърнал моят лик?

Защото те забравени са вече,

героите славни, нашите герои!

Духът на времето ги тях отрече –

робуващ на зловонните идеи.

И костите на Ботев и на Левски

едва ли някой ще ги погребе.

Единствен  е храм-паметникът Невски,

достоен днеска да ги побере.

– Юначе мило, ти недей тъгува,

народът ни признателен е днес.

На този ден със гордост, с чест празнува,

почита подвига им той свещен.

Но виж, осъмна тази сутрин паркът

отново поруган и осквернен –

продума отдалече пак Балканът

през сълзи развълнуван – натъжен.

На, погледни, виж бронзовия надпис

„Тоз, който падне в бой за свобода”

за скрап във добите потайни - тъмни,

свалила го е нечия ръка.

Нима светинята народна днеска

не струва шепа пукнати пари.

Дотам ли стигна наглостта човешка,

че паметниците си да скверни.

– Юначе гордо, ти недей тъгува,

героите няма, няма да умрат,

народът ще ги чества и празнува

навек, дорде го има на светът.

Знай, че напук на кризата световна,

на вечните проблеми и беди,

не ще заглъхне любовта народна

и огънят ù вечно ще гори...

И може би... знам, някой днес робува

на чужди страсти, пориви – мечти,

юначе, моля те, недей тъгува –

ще дойдат слънчевите топли дни

и на мъглата лигавата плесен

живота повече не ще мърси,

главата пък на октопода бесен

народът ни ще разбие, ще строши...

Балканът вече не е тъй унесен,

загадъчно умислен и мъглив.

Усмихна се, запя със птича песен

и стана по–весел и по–бъбрив...

21.06.2010 г