Вали дъждът и всичко в мен измива,
и все по-силно лее се дъжда...
от мокрота душата ми изгнива,
разпада се на късчета лъжа.

Ръцете ми треперят, в мокри длани
аз стискам и последната надежда,
но тя топи се в хиляди измами
и пада във разкаляната бездна.

Стоя сама насред света невидим...
Измъчих се! До смърт се уморих!
Измокрена от толкова обиди,
изкаляна в един безкраен миг!

Дъждът вали. Сълзите ми се сливат
със неговите сълзи във нощта,
защото само той сега разбира
трагедията на една душа.

Една душа, докрай изпепелена
от обич неразбрана... и от теб,
се пръсна във безкрайната вселена...
А може би във някой следващ век?...