Моите приятели – белите стени,
Понякога ми дават лоши съвети.
Понякога гледам крушката как виси
И си мисля, че това ми харесва.
Таванът е надвиснал над мен.
Бял, студен и неподвижен.
И това легло, на което съм в плен,
Не ми дава никакви надежди.
Има ли друг свят извън тези стени?
Не и за мен. Аз съм тук завинаги.
Това легло, тази люлееща се крушка...
Тази бяла стая, от коята изход няма.
Имам само очи. Другото е приковано.
Тялото го няма, то живееше преди.
Сега съм само поглед. И страдание.
И копнея да увисна. Да се залюлея...
Копнея да посегна и да отнема
Този живот, така непостижим!
© Ваня Накова Всички права запазени