Пак я сънувах след толкова време.

Беше толкова реална, красива.

Беше и моя, която никога ти не беше

наяве, която никога ти не беше.

Продължава омразата в раната сол да налива...

... Сол ли? Омраза? Любов ме убива!

Целувах те, шептях ти от нежност;

треперех щом устните, устни намират

и двамата изпепелени от грешност,

се сливахме, сякаш душите ни утре умират.

Ах кратък миг и жестоко събуждане,

и сълза със усмивка - разтуптяно сърце...!

Тя ми липсва, но ако няма начало, няма и свършване!

Това е животът - взе колкото взе!