БЕЗ НАЗДРАВИЦА
Наливам с бистра лудост чашата до горе
и бавно сядам дълга глътка да изпия.
По дланите изтръпнали сълзи умора.
Здрачава се – часът на първата ракия...
Отпивам. Сякаш обръч гърлото ми стяга –
нима отново сбърках долу в тъмнината?
Нали се клех – за кой ли път – да не посягам
дори насън към синята отрова на тъгата?
А от небето тихо слиза вечер-хубавица,
тълпят се облаци и сенки, неродени още,
в просъница прелитат странни птици... ...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
Вход
Регистрация