Безкраен поток
Пръстите потръпват.
Бузите хлътват.
Устата пресъхва.
Студен вятър лъхва.
Сърцето се вкочанява.
Душата от страх се смразява.
Дарбата изневерява.
Наоколо се вдига врява.
Ала вътре цари гробна тишина.
Сърцето живо го яде вина.
Душата трепери,
неспособна криле да разпери.
Ръката започва да конвулсира.
Сърцето от агония спира.
Пълен мрак настава.
Човешкото потъва в забрава.
Изведнъж сърцето започва лудо да бие.
Умът всеки детайл от чудодейния извор иска да изпие.
Пръстите лудо започват да се движат,
спрели раните от пресъхналостта да ближат.
Внезапно тишината си отива.
И светлина душата облива.
Вината сърцето оставя на мира.
Нещо го кара изненадващо да започне да спира.
Нещо обгърнало е всички сетива.
Прежда има вече. Трябват само плетива.
Магията като бушуващ огън
от зенита си извира.
Готова е в реалност да се превърне.
Щастливец да стане всеки, който я зърне.
Затишието потънало е в забрава.
Докоснат е човекът отново от вечната жарава.
© Никол Каламбър Всички права запазени