Непоправимата оптимистка се пречупи,

готова е да рухне, подобно на дървесни трупи.

Болезнени сълзи по страните ù се стичат,

на тръни, забити в сърцето ù, приличат.

Всяка тъжна сълза бавно я пробожда,

черни и зловещи мисли я спохождат.

Безвъзвратно нижат се минути, часове,

а умът върти се все в познати кръгове,

търси нещо, за което да се хване,

ала нищо не възвръща здраве.

И моли се душата, и стене,

да има нужното ù време,

за да открие нейде в своето сърце

на надеждата мъничко зрънце.

Но часовникът сякаш по-бързо тиктака,

като влак на перона - никого не чака.

Не помагат ни пари, ни екстрасенси,

пред силата на рака - съкрушен си.

Той толкова хора от техните близки отне,

а днес иска нейната приятелка да прибере.