Боря се за глътка въздух.
Затворена съм сякаш в клетка.
Недей ме пита - бягам, бързам.
Сигурно съм жалка гледка...
Безпомощна се защитавам,
просната на пода като куче.
Казаха ми да внимавам,
но аз пак не се научих...
Той е от тези момчета, които
разбиват сърца на поразия.
Сега и мойто сърце е разбито.
Опитвам се с усмивка да го скрия.
Няма ги крилата ми,
останаха ми само белези.
Мъча се да бягам, а краката ми
влача едвам след себе си.
Не мож' вече нищо разби.
Всичко що имах изпочупи.
Свободен си да тръгваш, върви!
Работата ти тука приключи.
Но още тършуваш, сякаш ме убиваш.
В раните безмилостно ми бъркаш.
Дереш с нокти, сол наливаш...
Боже... Ох... Най-добре да млъкна...
© Диляна Георгиева Всички права запазени