«Що при мен, кралю, те води –
мор ли, глад или несгоди?
Щерките не задомил?»
«Не, вълшебнице любезна,
за съвети най-полезни
в твоята къщурка влезнах.
Царство с мир е Бог дарил.
Зъл магьосник ме причака,
с пръчка махна и изкряка:
«Що на ум, туй на уста!»
С уроките оттогази,
щом хвалба в акъл долази,
тайната език не пази
и не мисли за честта.»
«Туй чиракът мой Зилдар е –
недоук, неблагодарен,
криви пътища поел.
Но страхуваш се мърцина –
че пирати-сарацини
си погубвал от години,
трубадур и менестрел
го възпяват пред народа
в сто и първата си ода.»
«Туй не е кахърът мой.
Във един ли ратен поход
падал съм под власт на похот,
на нагона си съм дал ход?
Кой не би го сторил, кой?
Вляво, вдясно кралско семе
щом посял съм, войнско племе
меч ще вдигне някой ден.
Ала моята кралица –
добродетелна женица,
на живота ми зорница –
как ще гледа тя на мен?»
«Не е лесно, августейши,
да забравиш свойте гейши.
Билето-противояд
прави от самопохвала –
как веднъж във сеновала
хубавелка любов дала –
стих от Омир всепознат.
«Илиада», «Одисея»
да надявам се аз смея
ще ти стигнат за това.»
Вси придворни изумени
виждат крал как променен е,
как побрала епос ценен
величавата глава.
Самодържецът огрява
небосклона с вечна слава,
рядко бива той сърдит,
с бойни подвизи окичен,
двойно сюзерен обичан.
Поданици коленичат
пред монарха-ерудит.
© Владимир Костов Всички права запазени