Препускат буйните коне

и бързеят се слива с дъх копитен.

В косите ти игриви

вали надеждата, а моите ръце

в безумна нежност

са заплели гъстите им гриви.

Защо не можем, като тях,

на воля да препуснем,

прахът изпод нозете да се вее,

да овладеем вятъра и в бяг,

и без понятие за време,

отново песен да изгрее.

Било ли е... съдба, да я изпуснем?

Но виж, с дъха гръдта ми се повдига!

На устните стихийният пожар

и тази нощ бушува,

изпепелява - сякаш книга

разпалва огнената страст

и ненаситно ме целува...

Ти в тази нощ си свят олтар!

Препускат буйните коне,

развели гривите си мощни.

Под техните копита - огън...

И плахата Луна превзе

безумната ми нежност,

и неугаснала тревога

по огнените ни и страстни нощи!