В скрина прашен
там - дълбоко в душата ми,
не са стаени спомени.
Не мъдруват в него
и блянове стъпкани.
Не съм аз Клеопатра,
със сласти не омайвам.
Силата не ми е чужда,
ала с нея не лишавам.
Не ми е нужна власт,
ни славата измамна
себе си да отстоявам.
Зрънцето – надежда,
покълнало в пръстта,
в шепите ми стига.
На гноми не разчитам,
нито пък научена съм
заради истини "святи",
лами триглави да посичам.
Жена - сърфист съм аз.
Мога по хребета на болката
вечност цяла да препускам.
Мога и да се заключа там,
в кутията Пандорина -
в усоите захвърлена.
Днес, все още и тук,
и там има пътища
непропътувани.
Ще мине странник
дочул не хлип,
не стенание,
а зов по мълниите пратен.
Тогава, знам, от небето
ще му бъде спуснат
ключа с нишката на Ариадна.
Ще отключи той и надежда,
и вяра, и любовта запрашена.
Насъщната - като глътка въздух.
Като капчица вода и хапка хляб.
Утеха за Душата - зажаднялата,
изгладнялата.
От самотата нейна
с Благоволението Свише -
изтръгната.
Гюлсер Мазлум
01.12.2013
© Гюлсер Мазлум Всички права запазени