Стоя неподвижно, като изсъхнала мумия черна,
като забравена вещ, в ъгъла запокитена.
Някой свири стар романс, вечерен
и струни в забавен каданс, затихват.
Превръщат се в ухание, сянка и шепот,
в трепетно "Да" по здрач във градина.
Едно присъствие възкръсва и ми прошепва:
"Мигът и денят на любовта, запази ги!"
А аз стоя неподвижно в омая безсмъртна,
превръщам се в ухание, сянка и шепот ням,
като подарено и пазено цвете, изсъхнало -
необяснимо вечен, неуязвим момичешки ...