Викът от болката прокънтя в тишината
и сякаш отвори се земята,
падна ти във пропастта -
изчезна от моята душа.

Викът от болката отекна
и птичите песни той сепна,
останах аз пак сама
с болката и с тъмнината на нощта.

Викът от болката притихна
и сякаш към живота пак ме викна,
но ти още си там
и какво да правя без тебе, не знам.

Тогава някой ми подсказа
и от мислите ми ме отказа,
каза ми, че само миг
продължил е болезненият вик.

И ето пак седя сама,
мисля отново за гласа,
който в човек ме превърна
и към живота ме върна.