Песен да беше протяжна, да млъкна, да глъхне.
Огън да беше прогарящ, да лисна, да стихне.
Ала е болка подлютена, снага ми съхне,
змия увита у пазва, смразява и спихне.
Първо ми либе за път се застяга, замина,
първа ми севда далеко по странство отиде.
Скита недраг все по тая ми върла чужбина.
Плаче сърцето, лелеяни очи не види.
Литни ми, птицо свободна, хабер да му носиш,
фръкни зад девет баира и найди ми либе.
Скоро назад да се върне, го просба попроси,
речи му, твойта изгора ще друг да залюби.
© Светличка Всички права запазени