Болка винаги ще има,
във сърцето тя ще е неизлечима.
Спомена за теб живее още в мен
и нищо няма да го заличи.
Аз опитвам се да бягам
и опитвам да не мисля за това, което е било.
Бягам и не искам да се върна аз при теб,
където е спокойно и музика звучи.
Музиката на твоите очи.
И спокойно бе ми с теб тогава.
И сега спокойна съм, но ме боли...

Боли ме, че не те познавам,
боли ме, че не мога да съм с теб до края на света.
И отново ще ме заболи,
защото края наближава.

Болка страшно в мен крещи
и обрича нашите мечти.
Всичко във безвремието на деня
съсипва моята душа.
И викам... и крещя
искам да съм с теб сега.
А не мога... и бягам.

Не искам прошка за това, което направих,
не искам нито любовта, която ти ми подари.
Не искам нищо от това, което исках преди...

Искам да си щастлив ти, колкото и да ме боли.

Желанието с болката ми несравнима
поражда жаждата ми неутолима да те притежавам.
И да имам всичко твое,
и да бъда с теб.

А тогава защо боли ме?
Защо всяка мисъл за тебе е болка?
И защо не мога да го изрека на глас?

Защо не мога като вчера... като утре... днес да съм без глас?
Защо ти си всичко за мен сега?
Защо ме боли да усетя?
Защо боли?... не говори... помълчи...